— О, само това не! — прошепна Татърсейл.
— Същото си помислих и аз — отвърна Калът и изтри очи.
— Мислиш ли — каза му тя, докато сядаха, — че позата е заучена?
Калът се ухили.
— Абсолютно. Върховният маг на Ласийн не би могъл да чете бойна карта, дори животът му да зависи от това.
— Стига нашият живот да не зависи от това.
От стола до тях се чу глас:
— Днес сме на работа.
Татърсейл се навъси към свръхестествения мрак, обгърнал стола.
— Също толкова лош си като Тайсхрен, Хеърлок. И бъди благодарен, че не реших да седна в този стол.
В тъмното бавно се очертаха два реда жълти зъби, а после — и всичко останало от мага, след като Хеърлок прекрати заклинанието. Капчици пот лъщяха по плоското му, нашарено с белези чело и гладко обръснатото теме. Нищо необичайно дотук: Хеърлок щеше да се поти дори да го тикнат в ледена яма. Държеше главата си килната на една страна, придавайки на изражението си нещо като самодоволна разсеяност, съчетана с пренебрежение. Черните му очички се спряха върху Татърсейл.
— Не си забравила какво значи работа, нали? — Усмивката му се разшири и месестият му безформен нос сякаш се сплеска още повече. — Да де, онова, което правеше, преди да се затъркаляш в чувала със скъпия ни Калът. Преди да омекнеш.
Татърсейл си пое дъх да отвърне на подигравката, но я прекъсна бавният, провлечен глас на Калът.
— Самотен ли си, Хеърлок? Да ти казвам ли, че лагерните пачаври ще искат двойно от такива като теб? — Махна с ръка, сякаш да разкара от главата си някоя по-неприлична мисъл. — Простият факт е, че Дужек избра Татърсейл да командва ядрото след безвременната кончина на Недуриан в леса Мот. Може да не ти харесва, но толкова по-зле. Това е цената, която плащаш за двойствеността си.
Хеърлок избърса някаква прашинка от сатенените си чехли, които — невероятно — бяха останали неоцапани по калните пътеки вън.
— Сляпата вяра, скъпи приятели, е за глупците…
Отворът на палатката изплющя и го прекъсна. Върховен юмрук Дужек Едноръкия влезе; сапунът от сутрешното му бръснене още бе полепнал по космите в ушите му; от него лъхна на канелена вода.
През годините Татърсейл беше свързала много неща с този аромат. Сигурност, стабилност, здравомислие. Дужек Едноръкия олицетворяваше всички тези неща, при това не само за нея, а за армията, която се сражаваше за него. И сега, когато той се спря в центъра на помещението и изгледа тримата магове, тя се отпусна леко в стола и загледа изпод натежалите си клепки Върховния юмрук. Три години принудителна пасивност в тази обсада сякаш се бяха отразили освежително на състаряващия се мъж. Приличаше по-скоро на петдесет, отколкото на седемдесет и девет годишен. Сивите му очи си оставаха остри и неумолими на загорялото му мършаво лице. Стоеше изправен и изглеждаше по-висок от неговите пет стъпки и половина. Беше облечен в проста кожена униформа без отличия, зацапана повече от петна пот, отколкото от пурпурната имперска боя. Чуканът на лявата му ръка малко под рамото беше увит в ивици кожа. Косматите му, бели като креда прасци се виждаха между връзките от кожа на акула на напанските му сандали.
Калът извади от ръкава си копринена кърпичка и я хвърли на Дужек.
Върховният юмрук я хвана.
— Пак ли? Проклетият му бръснар — изръмжа той и изтри пяната от брадичката и ушите си. — Заклевам се, че го прави нарочно. — Смачка кърпата на топка и я хвърли в скута на Калът. — Вече всички сме тук. Добре. Първо — ежедневните неща. Хеърлок, свърши ли със заяжданията си с момчетата долу?
Хеърлок потисна прозявката си.
— Някакъв сапьор, казва се Фидлър, ме вкара и ме поразведе. — Млъкна, за да махне някаква власинка от брокатения си ръкав, и погледна Дужек в очите. — Дайте им още шест-седем години и може и да стигнат до градските стени.
— Безсмислено е — каза Татърсейл, — и точно това отбелязах в рапорта си. — Примижа към Дужек. — Ако изобщо е стигнал до имперския двор.
— Камилата още плува — подхвърли Калът. Дужек изпръхтя — най-близкото у него до смеха.
— Добре, кадър. Сега ме слушайте внимателно. Две неща. — Покритото му с белези лице се намръщи. — Първо, императрицата е изпратила Нокти. В града са, избиват чародеите на Пейл.
По гръбнака на Татърсейл пробяга мраз. Никой не обичаше Ноктите. Тези имперски убийци държаха отровните си ками наточени за всички и за всеки — в това число и за малазанци.
Калът, изглежда, си помисли същото, защото рязко изправи гръб.
— Ако са тук по друга причина…
— Ще трябва да минат първо през мен — заяви Дужек и ръката му се отпусна на дръжката на дългия меч.
„Има си публика. Там, в другото помещение. Обяснява на командващия Нокътя как стоят нещата. Шеденул да го благослови.“