Вълната на страх, която премина през Татърсейл, накара коленете й да омекнат. Тя седна отново, толкова тежко, че столът изскърца.
— Вие сте ни обрекли на смърт, ако тази ваша хазартна игра се окаже погрешна. Не само нас, Върховен маг, цялото Войнство на Едноръкия.
Тайсхрен бавно се извърна, с гръб към Хеърлок и останалите.
— Заповедите са на императрица Ласийн — каза той, без да се обръща. — Колегите ни идват през Лабиринт. Когато пристигнат, ще получите точните си позиции. Това е всичко. — Закрачи към стаята с картите, изправил гръб.
Дужек сякаш се беше състарил пред очите на Татърсейл. Тя бързо извърна поглед от него, твърде съсипана, за да срещне пустотата в очите му и подозрението, набъбващо под повърхността. „Страхливка… това си ти. Страхливка.“
Най-сетне Върховният юмрук се окашля.
— Пригответе Лабиринтите си, кадър. Както обикновено, сделката е честна.
„Признай му го на Върховния маг“, помисли Татърсейл. На първия хълм стоеше Тайсхрен, почти под сянката на Лунния. Бяха разделени на три групи, всяка от които беше заела билото на един хълм на равнината извън стените на Пейл. Най-далечен беше кадърът на Втора армия, най-близо — този на Тайсхрен. На централния хълм стояха другите трима Върховни магове. Татърсейл ги познаваше всички. Найтчил3, с катраненочерна коса, висока, властна и с жестокия белег, заради който толкова често се беше лигавил старият император. До нея беше неизменният й спътник Белурдан, трошачът на черепи, теломският гигант, който щеше да изпробва разточителната си мощ срещу Лунния къс, ако се стигнеше дотам. И А’Каронис, владетелят на пламъка — нисък и трътлест, горящият му прът бе по-висок от копие.
Втора и Шеста армия се бяха строили в равнината, с извадени оръжия и в очакване да тръгнат срещу града, когато дойдеше моментът. Седем хиляди ветерани и четири хиляди новобранци. Легионите на Черните моранти бяха заели западния рид, на четвърт миля от тях.
Обедният въздух беше замрял, без никакъв полъх на вятъра. Облаци настървени комари летяха над чакащите долу войници. Небето се беше смрачило, с тънки, но непроницаеми облаци.
Татърсейл стоеше на хълма — под дрехите й се стичаше пот — и гледаше строените долу войници, преди да се обърне към изтощеното си ядро. В пълен състав зад нея щяха да са строени шестима магове, но вече бяха останали само двама. Хеърлок изчакваше отстрани, загърнат в тъмносивото си наметало против дъжд — бойното му облекло. Физиономията му беше доволна. Калът сръга Татърсейл и кимна към Хеърлок.
— От какво е толкова щастлив?
— Хеърлок — извика Татърсейл и той се обърна. — Прав ли беше за тримата Върховни магове?
Той се усмихна и отново извърна глава.
— Мразя, когато крие нещо — каза Калът.
— Добавил е нещо към подозренията си, добре — изсумтя магьосницата. — Какво им е толкова особеното на Найтчил, Белурдан и А’Каронис? Защо Тайсхрен е избрал точно тях и как Хеърлок е разбрал, че ще избере тях?
— Въпроси, въпроси. — Калът въздъхна. — И тримата са стари кучета в тия неща. По времето на императора всеки от тях е командвал по цяла рота Адепти — когато империята е разполагала с достатъчно магове, за да попълни цели роти. А’Каронис се е издигнал в кариерата по време на Фаларската кампания, а Белурдан и Найтчил са още от по-рано — дошли са от Фенн на континента Кюон по време на обединителните войни.
— Всички са стари кучета — съгласи се Татърсейл, — както каза. Никой от тях не е бил действащ напоследък, нали? Последната им кампания са били Седемте града…
— Където А’Каронис е претърпял поражение в пустинята Пан’поцун…
— Оставили са го да виси — императорът току-що е бил убит. Всичко е било в хаос. Т’лан Имасс отказали да признаят новата императрица и се оттеглили в Джаг Одан.
— Според слуховете се връщат с половината сила… онова, на което са се натъкнали, не е било никак приятно.
Татърсейл кимна.
— На Найтчил и Белурдан им заповядали да се подчиняват на Натилог, оставили са ги да си седят шест-седем години…
— Докато Тайсхрен изпраща теломеца в Дженабарис да проучва купчина древни ръкописи, представи си.
— Страх ме е — призна Татърсейл. — Много ме е страх. Видя ли лицето на Дужек? Той знаеше нещо — досети се нещо и то го порази като нож в гърба.
— Време е за работа — извика им Хеърлок.
Калът и Татърсейл се обърнаха.
И потръпнаха.
Лунният къс — черната грамада в небето — се беше въртял неизменно през последните три години. И току-що беше спрял да се върти. Близо до самия му връх, на страната точно срещу тях, в скалата се виждаше малка издатина и зад нея се беше появила тъмна хлътнатина. Портал. Все още не се забелязваше никакво движение.