Татърсейл беше паднала на колене. Калът стоеше изправен над нея, редеше слова на мощ, с лице извърнато от Лунния къс, приковано към нещо или към някой долу в равнината. Очите му се бяха разширили от ужас.
Твърде късно Татърсейл разбра какво става. Калът я пазеше с цената на собствената си защита. Последен акт, още докато виждаше как собствената му смърт изригва наоколо му. Блъвна до бяло пламък и го погълна. Изведнъж защитната мрежа над Татърсейл изчезна. От мястото, където допреди миг стоеше Калът, лъхна непоносим зной и я опърли по бедрото. Тя по-скоро усети, отколкото чу собствения си писък и тогава чувството й за разстояние се разсипа заедно със заличения пласт на духовна защита.
Като храчеше пръст и пепел, Татърсейл се надигна на колене и продължи битката, вече без да нанася удари — бореше се само да оживее. Някъде в тила й един глас крещеше настойчиво и в паника: „Калът се беше извърнал не към Лунния къс — беше се извърнал надясно! Хеърлок беше покосен откъм равнината!“
Видя как демонът Кенрилах се надигна зад Найтчил и с пронизителен смях я разкъса на две. Беше започнал да се тъпче, когато се появи Белурдан. Теломецът изрева, а демонът загреба с дългите си като ножове нокти към гръдта му. Забравил за раните и за кръвта, лееща се от тях, той стисна с длани главата на демона и му прекърши врата.
А’Каронис изригваше огнени валма от тоягата в ръцете си и Лунният къс почти изчезна сред кълбо от пламъци. А после невидими ледени криле обкръжиха ниския дебел чародей и го смразиха на място. Миг след това той се разсипа на прах.
Магията се сипеше в непрестанен порой около Тайсхрен, свит все така на колене върху овъгления връх на хълма. Но всяка насочена към него вълна той отмяташе настрана — и сееше опустошение сред присвилите се из равнината войници. През касапницата, изпълнила въздуха, над пепелищата и яростния грак на гарваните, през пороя от камъни и писъците на ранени и издъхващи, над смразяващите кръвта врясъци на демони, хвърлящи се сред воинските редици — над и през всичко това отекваше непрестанният тътен от ударите на Върховния маг. Огромни канари, изтръгнати от Лунния къс сред пламъци и стълбове черен дим, се сриваха върху Пейл и го превръщаха във врящ казан от смърт и хаос.
Изтръпнала и разтреперана, сякаш самата й плът се мъчеше да си поеме дъх, Татърсейл бавно разбра, че чародейството вече е спряло. Дори гласът, писнал в тила й, беше замлъкнал. Вдигна замъглените си очи и видя как Лунният къс, обгърнат в пушеци и обгорен на десетина места, се отдръпва, отстъпва. След това се озова над града, завъртя се колебливо, наклонен на една страна. А после се понесе на юг, към далечните планини Тахлин.
Тя се огледа; смътно си спомняше, че една рота бе потърсила убежище на опожареното било. Вече нищо не беше останало от бойците, освен снаряжението им. „Винаги честна сделка, магьоснице.“ Успя да потисне хлипа си и извърна поглед към първия хълм.
Тайсхрен беше паднал, но беше оцелял. Половин дузина морски пехотинци се изкатериха по склона и се струпаха около Върховния маг. Минута след това го отнесоха.
Белурдан, с изгоряло облекло и опърлена плът, стоеше на централния хълм, събираше пръснатите крайници на Найтчил и виеше скръбно. Гледката, с целия й ужас и жал, удари сърцето на Татърсейл като чук и тя бързо се извърна настрани.
— Проклет да си, Тайсхрен.
Пейл беше паднал. Цената беше Войнството на Едноръкия и четирима магове. Едва сега настъпиха легионите на Черните моранти. Татърсейл стисна зъби, пълните й устни се изпънаха в бяла резка. Нещо се впи в паметта й и тя усети с нарастваща убеденост, че тази сцена все още не е свършила.
Магьосницата зачака.
„Лабиринтите на магията витаят в отвъдното. Намери портата и я открехни на косъм. Това, което изтече, е твое, за да го оформиш.“ С тези думи една млада жена пое по пътя на чародейството. „Разтвори се за Лабиринта, който иде към теб — той те намира. Притегли от силата му — толкова, колкото тялото и душата ти са способни да удържат — но запомни, когато тялото изнемогне, портата се затваря.“
Всичко я болеше. Имаше чувството, че някой я е пердашил с тояги през последните два часа. Последното, което беше очаквала, бе горчивият вкус на езика, усещането, че нещо мръсно и отвратително се е изкачило на билото на хълма. Подобни прозрения рядко спохождаха един практикуващ магьосник, освен когато портата е отворена — разбулен Лабиринт, настръхнал от силата. Слушала беше разкази на други магьосници и беше чела мухлясали ръкописи, засягащи мигове като този, когато силата пристига със стон и вещае гибел, и всеки път, казваха, някой бог е пристъпил по смъртната твърд.