— Изглежда, империята спазва думата си с Морант — промълви Бързия Бен. — Един час за клане. Не мисля, че Дужек…
— Дужек си знае заповедите — прекъсна го Уискиджак. — А и един Върховен маг е впил нокти в рамото му.
— Един час — повтори Калам. — А после ние ще почистим боклука.
— Не нашият взвод — каза Уискиджак. — Ние получихме нови заповеди.
Двамата зяпнаха сержанта си.
— Още доказателства ли ти трябват? — попита го ядосано Бързия Бен. — Те ни тикат в земята. Искат да ни…
— Престани! — сряза го Уискиджак. — Не сега. Калам, намери Фидлър. Трябват ни попълнения от морантите. Събери останалите, Бързак, и вземи Сори с теб. Ще се срещнем пред палатката на Върховния юмрук след един час.
— А ти? — попита Бързия Бен. — Ти какво ще правиш?
Сержантът долови зле прикритата молба в гласа на магьосника. Трябваше му насока, а може би потвърждение, че това, което правят, е правилно. „Късно е малко за това.“ Все пак Уискиджак изпита угризение — не можеше да даде на Бързия Бен това, от което имаше най-много нужда. Не можеше да го увери, че нещата ще тръгнат на добре. Седна уморено и загледа Пейл.
— Какво ще правя аз? Ще помисля малко, Бен. Слушах ви двамата с Калам, слушах и Малът и Фидлър, даже Тротс ми дрънка на ухото. Е, сега е мой ред. Така че ме остави на мира, магьоснико, и вземи с теб проклетото момиче.
Бързия Бен се сепна и като че ли се предаде. Нещо в думите на Уискиджак го беше разстроило — а може би всичко.
Сержантът беше твърде уморен, за да се безпокои и за това. Трябваше да обмисли новото им назначение. Ако беше религиозен човек, Уискиджак щеше да пусне кръв в Купата на Гуглата, за да призове сенките на предците си. Колкото и да не искаше да си го признае, споделяше настроенията на взвода си: някой в империята искаше смъртта на Мостоваците.
Пейл вече бе паднал и от целия този кошмар беше останал само вкусът на пепел в устата му. Очакваше ги новата им задача: легендарният град Даруджистан. Предусещаше, че много скоро ще започне нов кошмар.
Теглени от коне коли, натоварени с ранени войници, запълваха тесните проходи между палатките. От безукорния ред на малазанския лагер не беше останала и следа; въздухът трепереше от крясъците на войниците, дали глас на болката и воля на ужаса си.
Татърсейл повлече уморените си крака покрай замаяните оцелели; прекрачваше локвите кръв в коловозите, очите й пробягваха към грозната грамада крайници пред палатката на резача. Откъм петното дрипави шатри и заслони на тълпата, придружаваща войнишкия лагер, се носеха ридания — накъсан хор от хиляди гласове, звук, напомнящ със смразяваща душата горчивина, че войната винаги носи скръб.
В някой военен щаб в имперската столица Унта, на три хиляди левги оттук, някой анонимен чиновник щеше да драсне червена черта в действащия списък над Втора армия и после щеше да изпише със ситен почерк до нея: „Пейл, края на зимата, 1163 г. от Съня на Бърн“ — и да отбележи така гибелта на девет хиляди мъже и жени. За да бъдат забравени след това.
Лицето на Татърсейл се сгърчи. „Някои от нас няма да забравят.“ Мостоваците таяха някакви ужасни подозрения. При мисълта да предизвика Тайсхрен в пряк сблъсък я обзе гняв и — ако Върховният маг наистина беше убил Калът — усещането, че го е предала. Но знаеше, че чувствата й винаги имат свойството да я оставят. Един магьоснически двубой с Върховния маг щеше да й осигури бърз превоз до Портата на Гуглата. Праведният гняв беше вкарвал в гроба много повече трупове, отколкото империята можеше да претендира. Или както често й беше казвал Калът: „Размахвай юмрук колкото си искаш, но смъртта си е смърт.“
Виждала беше твърде много сцени на смърт, откакто се включи в бойните рангове на империята Малазан, но те поне не можеха да се припишат в сметката й. Тъкмо в това беше разликата и дълго време й стигаше. „Не като по-рано. Цели двайсет години измивах кръвта от ръцете си.“ Точно сега обаче сцената, която отново и отново се изправяше пред очите й, беше на празните брони на билото на хълма — и гризеше сърцето й. Онези мъже и жени бяха тичали към нея, от нея бяха потърсили защита от ужасите, вихрещи се в равнината. Актът им беше отчаян, фатален, но тя го разбираше. На Тайсхрен му беше все едно за тях. Не и на нея. Тя беше част от тях. В предишните битки се бяха били като побеснели псета, за да попречат на вражеските легиони да я убият. Този път беше битка на магьосници. Нейната територия. Привилегиите във Втора бяха сделка. Това опазваше всички живи и това беше превърнало Втора в легенда. Войниците бяха имали очаквания и имаха право. Бяха дошли при нея за спасение. И бяха загинали заради това.