„А ако се бях принесла в жертва? Ако бях хвърлила защитите на своя Лабиринт над тях, вместо да пазя кожата си?“ Беше оцелявала толкова пъти заради инстинкта си, а инстинктът й нямаше нищо общо с алтруизма. Хора от този тип не оцеляваха дълго във война.
Да си жива, заключи Татърсейл докато приближаваше палатката си, още не означава, че се чувстваш добре от това. Влезе, застана насред палатката и огледа вещите си. Оскъдни, след всичките двеста и деветнайсет години живот. Дъбовата ракла с книгата й за Тирската магия, запечатана с предпазни заклинания; малка сбирка алхимични прибори, пръснати на масичката до постелята й като детски играчки, оставени по средата на играта.
Татърсейл пристъпи към масичката. Разсеяно остави пакета, който й бе дал Калам, и измъкна столчето изпод нея. Седна и посегна към Колодата. Поколеба се.
Беше преди месеци. Нещо я беше задържало. Може би смъртта на Калът щеше да бъде предсказана и може би точно това подозрение бе крачило в мрака на мислите й през цялото това време. Болката и страхът бяха оформяли душата й през целия й живот, но времето с Калът имаше друга форма — нещо, което беше леко, щастливо, носеше се във въздуха с радост. Беше го нарекла „просто отвличане“.
— Пак ли ще го отричаш упорито? — Долови горчивината в гласа си и изпита омраза към себе си. Старите й демони се връщаха, смееха се на смъртта на илюзиите й. „Веднъж отказа Колодата, в нощта, преди да бъде разпрано гърлото на Мок, в нощта, в която Танцьора и мъжът, който един ден щеше да управлява империя, се промъкнаха в замъка на твоя господар — и любовника ти. Ще отречеш ли, че има схема, жено?“
Погледът й се замъгли от спомени, за които бе мислила, че са заровени завинаги. Тя погледна Колодата и примига.
— Искам ли да ми поговориш, стара приятелко? Нужни ли са ми напомнянията ти, горчивото ти потвърждение, че сляпата съдба е за глупците?
Смътно движение привлече очите й. Онова, което се криеше в кожения пакет, се беше размърдало. Напираше отвътре да се измъкне от кожената обвивка, издуваше се на бучки и възли. Татърсейл зяпна. След това затаи дъх, посегна с една ръка и постави пакета пред себе си. Извади малката кама от колана си и започна да реже връзките. Предметът вътре се укроти, сякаш очакваше резултата от усилията й. Тя разгърна кожите.
— Сейл? — чу се познат глас.
Пред изумените й очи в яркожълто копринено облекло от вързопа излезе една дървена кукла. Кръглото й лице беше с изрисувани черти, в които позна…
— Хеърлок?
— Радвам се, че те виждам — каза куклата и се надигна. Залитна и протегна умело издяланите си ръце, за да се закрепи. — А душата наистина се премести — добави той, свали меката шапка от главата си и направи недодялан поклон.
„Преместване на душата!“
— Но това е изгубено от столетия. Дори Тайсхрен не би могъл да… — Замълча, присви устни. Умът й заработи трескаво.
— По-късно — каза й Хеърлок. Направи две крачки по масата, после се наведе, за да огледа новото си тяло, и въздъхна. — Какво пък, не можеш много да придиряш, нали? — Вдигна глава и изрисуваните му очи се спряха на магьосницата. — Трябва да идеш в палатката ми, преди да му е хрумнало на Тайсхрен. Да донесеш книгата ми. Ти вече си съучастница. Връщане няма.
— Съучастница в какво?
Хеърлок не отговори, бе извърнал странния си поглед от нея. Смъкна се на колене.
— Стори ми се, че подуших Колода.
Студени капки пот избиха под мишниците й. Хеърлок неведнъж беше успявал да я притесни, но това… Успя да долови мириса на собствения си страх. Това, че бе отклонил погледа си, не я облекчаваше кой знае колко. Това беше Древна магия, Куралд Галайн, ако можеше да се вярва на легендите, и беше смъртно опасна, порочна, сурова и първична. Мостоваците имаха славата на проклета сган, но да тръгнат по Лабиринтите най-близо до Хаоса си беше чиста лудост. Или отчаяние.
Почти самоволно Тирският й Лабиринт се разтвори и прилив на сила изпълни умореното й тяло. Очите й светнаха към Колодата.
Хеърлок, изглежда, го усети.