— Татърсейл — прошепна й той с насмешка. — Хайде. Фатидът те вика. Прочети каквото има за четене.
Дълбоко обезпокоена от възбудата, която я накара да се изчерви, Татърсейл посегна неохотно към Драконовата колода. Стисна я и забеляза, че ръката й трепери. Заразбърква я бавно и усети как мразът от лъскавите дървени карти попи в пръстите й, а после плъзна нагоре по ръцете.
— Усещам, че в тях вече бушува буря — промълви тя, подравни Колодата и я постави на масата.
Смехът, с който й отвърна Хеърлок, беше нетърпелив и зъл.
— Първи Дом налага посоката. Бързо!
Тя обърна най-горната карта. Дъхът й секна.
— Рицар на Мрака.
Хеърлок въздъхна.
— Господарят на нощта властва в тази игра. Как иначе.
Татърсейл огледа нарисуваната фигура. Лицето оставаше замъглено както винаги; Рицарят беше гол, с катраненочерна кожа. От кръста нагоре беше човек — с яки мускули, вдигнал с две ръце тежък меч, от чийто връх се къдреха пушливи валма и се сливаха с пустия мрак на фона. Долната част на тялото му беше драконска, покрита с черни люспи, избледняващи до сиво при слабините. Както винаги, тя забеляза и нещо ново, нещо, което никога досега не беше виждала и което беше свързано с настоящия миг. Някаква фигура беше надвиснала в тъмното над главата на Рицаря: успя да я различи много смътно, на границата между видимо и невидимо, едва доловим намек, който изчезна, щом съсредоточи погледа си върху петното. „Разбира се, никога не си отстъпвала пред истината толкова лесно, нали?“
— Втора карта! — прикани я Хеърлок, присвит до игралното поле, очертано на масата.
Тя обърна втората карта.
— Опонн. — Двуликият Шут на съдбата.
— Гуглата да ги прокълне дано, бъркат се навсякъде — изръмжа Хеърлок.
Дамата беше отгоре, насмешливият поглед на мъжкия й близнак бе обърнат надолу. Нишката на късмета, по-скоро дърпаща назад, отколкото бутаща напред — нишката на успеха. Изражението на Дамата изглеждаше меко, почти нежно, нов аспект, показващ как са балансирани нещата сега. Един невидим допреди секунда детайл привлече напрегнатия поглед на Татърсейл. Там, където ръката на Лорда се протягаше, за да докосне лявата ръка на Дамата, между двете се беше очертал малък сребърен диск. Магьосницата се наведе и примижа. Монета, а на нея — мъжка глава. Татърсейл примигна. Не, женска. После — мъжка, после — женска. Изведнъж тя се отпусна на столчето. Монетата се въртеше.
— Следващата! — настоя Хеърлок. — Много си бавна!
Татърсейл забеляза, че куклата не обръща внимание на картата Опонн — всъщност я беше погледнала само колкото да я различи. Вдиша дълбоко. Хеърлок и Мостоваците бяха обвързани в това, знаеше го инстинктивно, но нейната роля тепърва предстоеше да се реши. С тези две карти тя вече знаеше повече от тях. Все още не беше много, но можеше да се окаже достатъчно, за да я опази жива в онова, което предстоеше. Издиша, протегна ръка и я плесна върху Колодата.
Хеърлок подскочи и се извърна към нея побеснял.
— Задържаш на това? Задържаш на Шута? На втората карта? Абсурд! Продължи играта, жено!
— Не — отвърна Татърсейл, прибра двете карти и ги върна в Колодата. — Предпочитам да задържа. И ти не можеш да направиш нищо.
Стана.
— Кучка! Докато мигнеш, мога да те убия! Тук и веднага!
— Чудесно — каза Татърсейл. — Добро оправдание да пропусна разпита на Тайсхрен. Хайде, Хеърлок. — Скръсти ръце и зачака.
Марионетката изръмжа.
— Не. Трябваш ми. А и ти презираш Тайсхрен повече и от мен. — Килна глава, премисляйки последните си думи, и се изсмя злобно. — Така поне ще съм сигурен, че няма да има предателство.
Татърсейл помисли.
— Прав си. — Обърна се и тръгна да излиза. Ръката й хвана грубото платно, после тя спря. — Хеърлок, колко добре можеш да чуваш?
— Достатъчно добре — изръмжа куклата зад нея.
— Чуваш ли нещо тогава? — „Въртяща се монета?“
— Шумовете на лагера, нищо друго. Защо, ти какво чуваш?
Татърсейл се усмихна. Без да отговори, дръпна платнището и излезе навън. Запъти се към командната палатка, обзета от странна надежда.
Никога не беше гледала на Опонн като на съюзник. Да призоваваш слепия шанс в каквото и да било си беше чист идиотизъм. Пърдят дом, който бе поставила, Мрак, беше докоснал дланта й леденостуден, кънтящ със съкрушителните вълни на жестокост и освирепяла сила — но и с един странен привкус, с нещо като спасение, рицарят можеше да е враг или съюзник, или нито едно от двете, просто там някъде — непредсказуем и погълнат от себе си. Но сянката на воина яздеше Опонн, оставил дома Мрак да залита на ръба, виснал между нощта и деня. А над всичко останало тъкмо въртялата се монета на Опонн бе настояла да избере и да задържи. Хеърлок не чуваше нищо. „Великолепно.“ Докато приближаваше командната палатка, смътният звук продължаваше да бръмчи в главата й и щеше да си остане там сигурно още дълго. Монетата се въртеше и въртеше. Опонн премяташе двете лица на космоса, но залогът беше на Дамата. „Върти се, сребърниче, върти се.“