3.
Имперската трирема цепеше морските вълни като неумолимо острие на брадва, с изпънати платна и пращящи под напористия вятър реи. Капитан Гъноуз Паран беше в каютата си. Отдавна се беше уморил да се взира в хоризонта на изток, за да види появата на сушата. Щеше да дойде, и то много скоро.
Беше се облегнал на извитата стена срещу койката, гледаше поклащащите се фенери и вяло мяташе камата си в кръста в средата на единствената маса, вече нашарена с безброй дупчици.
Лъхна го хладен въздух, той се обърна и видя Топър — излизаше от Имперския Лабиринт. Две години бяха минали, откакто за последен път беше видял Старшия на Нокътя.
— Кълна се в Дъха на Гуглата, човече — въздъхна Паран, — не можеш ли да избереш друг цвят за облеклото си? Сигурен съм, че тази перверзна любов към зеленото е лечима.
Високият мъж, в чиито жили течеше наполовина кръвта на Тайст Андий, като че ли носеше същите дрехи, в които Паран го беше видял за последен път: зелена вълна и зелена кожа. Само безбройните пръстени, отрупали дългите му пръсти, бяха с друг цвят. Командващият Нокътя беше в кисело настроение и думите на Паран за „добре дошъл“ никак не го подобриха.
— Капитане, да не би да си въобразяваш, че такова пътуване е голямо удоволствие? Намирането на кораб сред океана е предизвикателство, с което малцина биха могли да се справят.
— Следователно те прави пратеник, на който може да се разчита — измърмори Паран.
— Изглежда, не полагаш никакво усилие да усъвършенстваш обноските си, капитане… Признавам, че изобщо не разбирам защо адюнктата залага толкова на теб.
— Само гледай да не си загубиш съня от това, Топър. След като ме намери, какво е съобщението?
Мъжът се намръщи.
— Тя е с Мостоваците. Извън Пейл.
— Обсадата продължава? Откога е информацията ти?
— По-малко от седмица, времето, през което те търсих. Във всеки случай — продължи той — безизходицата скоро ще приключи.
Паран изсумтя и се намръщи.
— Кой взвод?
— Всички ли ги знаеш?
— Да — увери го Паран.
Топър се навъси още повече, вдигна ръка и заоглежда пръстените си.
— На Уискиджак. Тя е от новобранците му.
Паран затвори очи. Това не биваше да го изненадва. „Боговете си играят с мен. Въпросът е кои богове? О, Уискиджак. Някога командваше цяла армия, още когато Ласийн се наричаше Въслата, още когато можеше да се вслушваш в съвета на своя приятел, когато можеше да правиш избор. Ти можеше да спреш Въслата. По дяволите, сигурно можеше да спреш и мен. Но сега командваш взвод, само един взвод, а тя е императрицата. А аз? Аз съм един глупак, тръгнал подир своята мечта, а вече единственото, което искам, е краят.“ Отвори очи и изгледа Топър.
— Уискиджак. Войната на Седемте града: през пробива при Ейрън, Свещената пустиня Рараку, Пан’поцун, Натилог…
— Всичко това по време на императора, Паран.
— Значи — каза Паран — трябва да поема командата на взвода на Уискиджак. Мисията ще ни отведе до Даруджистан, града на градовете.
— Твоята новобранка вече показва силата си — каза с гримаса Топър. — Покварила е Мостоваците, вероятно дори Дужек Едноръкия и цялата Втора и Трета армии на Дженабакъз.
— Не говориш сериозно. Освен това аз се занимавам само с нея. Адюнктата е съгласна, че чакахме дълго. Сега ми казваш, че сме чакали прекалено дълго? Не мога да повярвам, че от Дужек ще се получи ренегат — не и Дужек. Нито Уискиджак.
— Трябва да действаш според плана, но ми наредиха да ти напомня, че секретността е от съдбоносно значение, сега — повече от всякога. Щом стигнеш в Пейл, един агент на Нокътя ще се свърже с теб. Не се доверявай на никой друг. Твоята новобранка е намерила оръжието си и с него се кани да удари в самото сърце на империята. Провалът е недопустим. — Очите на Топър светнаха. — Ако се чувстваш непригоден за задачата…