Паран го изгледа. „Ако е толкова зле, колкото го описваш, защо не изпратите отделение убийци на Нокътя?“
Топър въздъхна, сякаш по някакъв начин бе чул мълчаливия въпрос.
— Някой бог я използва, капитане. Няма да умре лесно. Планът за справянето ни с нея изискваше… настройка. Разтягане, по-скоро. Трябва да се погрижим за някои допълнителни заплахи, но някои нишки вече са изтъкани. Прави каквото ти е заповядано. Всякакъв риск трябва да бъде предотвратен, след като ще взимаме Даруджистан, а императрицата иска Даруджистан. Освен това тя смята, че е време Дужек Едноръкия да бъде… — усмихна се — обезоръжен.
— Защо?
— Има последователи. Все още се смята, че императорът е имал наум Едноръкия да стане наследникът му.
Паран изсумтя.
— Императорът се канеше да управлява вечно, Топър. Това подозрение на Ласийн е пълна глупост и тя не го отхвърля само защото оправдава параноята й.
— Капитане — каза кротко Топър, — много по-велики хора от теб са умирали заради по-дребни неща. Императрицата очаква подчинение от слугите си и настоява за лоялност.
— Всеки разумен владетел би трябвало да храни очаквания и да настоява точно за обратното.
Топър стисна устни.
— Вземи взвода под свое командване, стой близо до новобранката, но освен това не предприемай нищо, което би могло да събуди подозренията й. След като заемеш мястото си, трябва да чакаш. Ясно ли е?
Паран извърна очи и погледът му се спря на люка. Зад него се виждаше синьо небе. Толкова много премълчани неща, полуистини и откровени лъжи имаше в… „Ах, каква мешавица. Как ще го изиграя, когато дойде моментът? Новобранката трябва да умре. Това поне е сигурно. Но останалите? Уискиджак, помня те, помня как се извисяваше тогава и в мечтите си не съм си представял този усилващ се кошмар. Нима ще трябва да оцапам ръцете си с твоята кръв, когато всичко това свърши?“ Осъзна, че в самата сърцевина на нещата вече не знае кой е крайният предател във всичко това, ако изобщо трябваше да има предател. Империята императрицата ли беше? Или нещо друго — един завет, една амбиция, визия за мир и благополучие за всички? Или беше звяр, който не можеше да спре да поглъща? Даруджистан — най-великият град на света. Щеше ли да влезе в империята, опустошен от пожари? Мъдро ли беше да се отворят портите му? В рамките на неспокойните граници на империята Малазан хората живееха в такъв мир, за какъвто предците им никога не бяха мечтали; и ако не беше Нокътят, ако не бяха безкрайните войни в далечни земи, щеше и свобода да има. Това ли бе мечтата на императора от самото начало? Имаше ли вече някакво значение?
— Ясни ли са указанията ми, капитане?
Той го погледна и махна с ръка.
— Напълно.
Топър изръмжа, разпери ръце и Имперският Лабиринт зейна зад него. Той пристъпи назад и изчезна. Паран клюмна и подпря глава на масата.
Беше Сезонът на теченията и тежките транспортни кораби на Малаз се поклащаха и извиваха в пристанищния град Дженабарис, изпъваха въжетата си като огромни зверове. Кейовете, непривикнали с такива гигантски съдове, пращяха заплашително с всяко дивашко дръпване.
Сандъци и увити с плат бали се трупаха пред пристанищните складове, току-що докарано от Седемте града продоволствие, предназначено за фронтовите линии. Чиновници се катереха по куповете като маймуни, търсеха отличителните знаци и си подвикваха над главите на докери и войници.
Агентът стоеше подпрян на един сандък в началото на кея, скръстил яките си ръце. Малките му присвити очички се заковаха на офицера, седнал на една бала на трийсетина разкрача по кея. През последния час никой от двамата не беше помръднал.
На агента все още му беше трудно да се убеди, че точно това е мъжът, за когото трябваше да се погрижи. Изглеждаше ужасно млад и толкова зелен, колкото мръсната вода в залива. По униформата му все още личаха чертите от кредата на шивача, а по увитата с кожа дръжка на дългия меч не се виждаха петна от пот. От него като от облак парфюм вонеше на благородство. И последния час просто си беше седял там, прибрал ръце в скута си и свил рамене, и гледаше като глупава крава трескавата дейност, кипяща около него. И макар рангът му да беше на капитан, нито един войник не си правеше труда да му отдава чест — вонята се усещаше отдалече.
Адюнктата сигурно я бяха халосали по главата при последния опит за покушение над императрицата. Това бе единственото възможно обяснение за този нелеп мъж, удостоен със службата, която агентът бе задължен да му осигури. „Лично, при това. Напоследък — горчиво заключи той — цялото представление се води от идиоти.“
Със звучна въздишка агентът се надигна и мудно закрачи към офицера.