Выбрать главу

— Съвсем вярно — каза Тайсхрен и се надигна със стон. — Раждането на това проклето владение винаги ме е безпокоило.

— Още е младо — каза Татърсейл, взе Колодата и я прибра. — Окончателното му оформяне все още е на столетия далече и може изобщо да не се състои. Спомни си, че и други нови домове са загивали много бързо.

— От това вони на твърде много сила. — Тайсхрен отново се загледа към планините Морант. — Моята благодарност — каза той, щом Татърсейл пристъпи към стъпалата, отвеждащи долу в града, — струва нещо, надявам се. Тъй или иначе я имаш, магьоснице.

Татърсейл се поколеба за миг на площадката, после заслиза.

Нямаше да е толкова великодушен, ако разбереше, че току-що го е подвела. За самата нея не беше трудно да се досети за идентичността на Девата. Мислите й се върнаха към мига на появата на Девата. Конете, които беше чула да минават отдолу, не бяха илюзия. Взводът на Уискиджак току-що беше влязъл в града, през портата долу. А сред тях яздеше и Сори. Съвпадение? Може би, но не мислеше, че е това. Въртящата се монета леко беше залитнала в този момент, а веднага след това звънът й се върна. Въпреки че я слушаше в ума си ден и нощ, въпреки че тя се беше превърнала почти във втора природа, Татърсейл трябваше да се съсредоточи, за да я намери. Но беше уловила лекия тласък, усетила беше малката промяна и бе почувствала мига на колебание.

Девата на Смърт и Убиецът на Върховен дом Сянка. Тук имаше някаква връзка и тя притесняваше Опонн. Очевидно всичко оставаше в движение. „Страхотно“, промърмори тя, щом стигна най-долното стъпало.

Видя морския пехотинец, който я беше спрял, преди да дойде тук. Стоеше с други новобранци на двора. Офицери не се мяркаха. Татърсейл го повика.

— Да, магьоснице? — каза той, след като застана мирно пред нея.

— Защо стоите тук?

— След малко ще ни раздават оръжия. Сержантът отиде да докара фургона.

Татърсейл кимна и каза:

— Имам задача за теб. Ще се погрижа да получиш оръжие — но не от тенекиените, каквито ще дадат на приятелите ти. Ако някой старши офицер започне да те разпитва защо си отсъствал, донеси ми.

— Слушам, магьоснице.

Жегна я за миг съжаление, щом срещна блесналия, жаден поглед на момчето. Най-вероятно до няколко месеца щеше да е мъртво. Много престъпления бяха опетнили знамето на империята, но това беше най-тежкото. Татърсейл въздъхна.

— Отнеси лично следното съобщение на сержант Уискиджак, от Мостоваците: „Дебелата дама с магиите иска да говори с вас.“ Ще го направиш ли?

Хлапакът се изпъна, беше пребледнял.

— Да го чуя.

Пехотинецът повтори съобщението с безучастен тон. Татърсейл се усмихна.

— Добре. Сега бегом и не забравяй да ми донесеш отговора. Ще съм в квартирата си.

Капитан Паран се извърна, за да погледне за последен път Черните моранти. Взводът току-що се беше изкачил на платото. Гледа ги, докато не се скриха от очите му, след което се обърна към града на изток.

От това разстояние, с широката равнина помежду им, Пейл изглеждаше съвсем мирен, въпреки че земята извън крепостните стени беше осеяна с черни базалтови отломки и споменът за пушеци и пожари все още витаеше във въздуха. На някои места покрай стената се издигаха скелета и по тях се мяркаха дребни фигури. Изглежда, запълваха проломите в каменния зид. Откъм северната порта колона фургони мудно се тътреше към хълмовете, въздухът над тях беше пълен с гарвани. Покрай хълмовете имаше редица могили, прекалено еднакви, за да са естествени.

Чул беше мълвата. Петима мъртви магьосници, двама от които Върховни магове. Загубите на Втора бяха достатъчни, за да събудят предположенията, че ще бъде слята с Пета и Шеста, за да се сформира нова част. А Лунният къс се беше оттеглил на юг, през планините Тахлин към Лазурното езеро, оставяйки след себе си пушлива диря и килнат на една страна. Но една история се беше загнездила в мислите на капитана по-дълбоко от всичко друго: Мостоваците ги нямаше. Според някои бяха избити до крак; според други няколко отделения успели да се измъкнат от тунелите, преди те да рухнат.

Паран се чувстваше обезсърчен. Беше прекарал няколко дни сред морантите. Тайнствените воини почти не говореха, а когато изобщо го правеха, говореха само помежду си, на неразбираемия си език. Цялата му информация беше остаряла и това го поставяше в неблагоприятна позиция. Да, от Дженабарис насам неясните ситуации се редяха една след друга.

Ето че отново се беше озовал откъм страната на чакащите. Намести платнената торба на гърба си и се приготви да чака дълго — и тогава видя конника — далече на платото. Водеше още един кон и яздеше право към капитана. Паран въздъхна. Да си имаш работа с Нокътя винаги беше дразнещо. Бяха адски самодоволни. С изключение на онзи в Дженабарис, като че ли никой не го харесваше особено. Доста време беше изтекло, откакто бе познавал някой, когото да може да нарече „приятел“. Всъщност — повече от две години.