Паран си намери свободен стол и го придърпа между Малът и Тротс.
— Ей, Тротс, ще я отваряш ли тая игра, или к’во? — изръмжа Хедж.
Паран издиша бавно и се обърна към Малът.
— Кажете ми, лечител, каква е средната продължителност на живота за един офицер при Мостоваците?
— Преди или след Лунния къс? — изсумтя Хедж.
Тежките вежди на Малът леко се повдигнаха, преди да отговори на капитана.
— Две кампании, може би. Зависи от много неща. Куражът не стига, но помага. А това ще рече, че забравяте всичко, на което са ви учили, и скачате в скута на сержанта си като бебенце. Слушате ли него, може и да оцелеете.
Хедж потупа по масата.
— Събуди се бе, Тротс! Ще играем ли тука, или к’во?
Баргастът се намръщи и избоботи:
— Мисля.
Паран се отпусна и откопча колана си.
Тротс най-после реши да играе, което бе посрещнато от стоновете на Хедж, Малът и тримата войници от Втора армия, защото Тротс в края на краищата винаги решаваше да играе.
— Капитане, чували сте едно-друго за Мостоваците, нали? — заговори Малът.
Паран кимна.
— Повечето офицери изпитват ужас от Мостоваците. Разправят, че средната смъртност била толкова висока, защото половината капитани свършвали с кама, забита в гърба.
Замълча и тъкмо се канеше да продължи, когато забеляза, че е настъпила мъртва тишина. Играта беше престанала и очите на всички се бяха приковали в него. Под мишниците му изби пот.
— А според това, което видях досега — продължи той, — съм склонен да повярвам на този слух. Но ще ви кажа следното — на всички ви. — Ако умра с нож в гърба, гледайте поне да съм си го заслужил. В противен случай ще съм ужасно разочарован. — Закопча колана си и стана. — Кажете на сержанта, че ще го чакам в казармата. Бих искал да поговоря с него, преди да се запознаем официално.
Хедж кимна бавно.
— Ясно, капитане. — Поколеба се и добави: — А, капитане? Що не седнете да се включите в играта?
Паран поклати глава.
— Не, благодаря. — Устата му се кривна в усмивка. — Лоша практика е един офицер да обира парите на подчинените си.
— Виж, това предизвикателство ще трябва да го подкрепите някой път — отвърна с блеснали очи Хедж.
— Ще си помисля — каза Паран и се обърна.
Докато си пробиваше път през тълпата, изпита чувство, което го хвана съвсем неподготвен: чувство за собствената си незначителност. Много арогантност се беше натрупала в него, още от момче в благородническите среди, чак до времето, прекарано в академията. Тази арогантност сега се беше свила в някакво кътче в мозъка му, затаила дъх и изтръпнала.
Беше го знаел много преди да се срещне с адюнктата: че пътят му към и през офицерския учебен корпус на Военноморската академия беше лек и белязан с намигвания и кимвания. Но имперските войни се водеха тук, на хиляди левги от двора, и тук, осъзнаваше Паран, никой пет пари не даваше за дворцовите влияния и взаимноизгодните сделки. Бързото изкачване в кариерата само беше усилило шансовете му да умре, и то бързо. Ако не беше адюнктата, щеше да е съвсем неподготвен да поеме командването.
Отвори с гримаса вратата на кръчмата и излезе на улицата. Никак не беше чудно, че армиите на стария император толкова леко бяха погълнали феодалните кралства, разположени по този участък от пътя на империята. Изведнъж петната по униформата му го зарадваха — вече не изглеждаше толкова не на място.
Навлезе в уличката, водеща към страничния вход на казармата. Тя тънеше в сенки под високите стени на околните сгради и избледнелите платнища, провиснали над хлътнали тераси. Пейл беше умиращ град. Паран знаеше достатъчно за историята му, за да може да различи избледнелите багри на някогашната му, отдавна изгубена слава. Вярно, беше съсредоточил достатъчно сила, за да сключи съюз с Лунния къс, но капитанът подозираше, че това бе свързано по-скоро с чувството за лична изгода на Лунния господар, отколкото с някакво взаимно признаване на сила. Местното знатно съсловие държеше много на труфилата и външния блясък, но опорите му бяха разклатени. И той се замисли колко много приличат тези оклюмали граждани на него самия и на хората от неговото потекло…
Някакъв звук зад него, едва доловими стъпки, го накараха да се обърне. Към него пристъпваше загърната в сянка фигура. Паран ахна и посегна към меча си. Фигурата се раздвижи и го помете вледеняващ лъх. Капитанът заотстъпва заднешком, зърнал блясъка на остриетата в двете ръце. Изви се на една страна, едва успял да извади наполовина меча. Лявата ръка на нападателя се стрелна нагоре. Паран дръпна рязко глава назад и изхвърли напред рамото си, за да блокира оръжието, което така и не се появи. Вместо това дългата кама се хлъзна като огън в гърдите му. Второто оръжие се заби в хълбока му, още докато кръвта напираше отвътре и пълнеше устата му. Паран се закашля и се завъртя замаян, блъсна се в стената, после се смъкна на земята и заопипва безсилно влажните камъни, ноктите му задраскаха в разкаляната пръст. Чернота загърна мислите му, в които сякаш нямаше нищо друго освен дълбока, жегнала сърцето му жалост. Отнякъде до ушите му смътно стигна звън, като от нещо малко и метално, затъркаляло се по твърда повърхност. Звукът остана — от нещо въртящо се, а мракът спря да пълзи към него.