— Добре, добре — каза Татърсейл. — Значи Хеърлок ви разкрива всичко това — и после какво? Да не би да се каните да убиете Тайсхрен и всички замесени около него? Нима разчитате на моята помощ в това? — Изгледа ги един по един. Лицата им не изразяваха нищо. Обзе я гняв и тя стана. — Знам, че Тайсхрен вероятно е убил А’Каронис, Найтчил и може би моя кадър. Вероятно е знаел, че тунелите ще се сринат върху вас, и като нищо може да е решил, че Втора на Дужек представлява заплаха, която трябва да се премахне. Но ако си мислите, че ще ви помагам, без да знам какво замисляте, грешите. Във всичко това има нещо повече, отколкото искате да ми кажете. Ако е заложено само оцеляването ви, защо просто не дезертирате? Съмнявам се, че Дужек ще тръгне да ви гони. Освен ако, разбира се, подозренията на Тайсхрен за Едноръкия и Втора не почиват на истина — ако не кроите планове за бунт, за да обявите Дужек за император и да тръгнете за Дженабарис. — Замълча и отново ги изгледа един по един. — Да не би Тайсхрен просто да ви е разкрил и по този начин да е осуетил плановете ви? Да не би да ме въвличате в заговор? Ако е така, трябва да знам какви са целите му. Имам това право, нали?
Уискиджак изсумтя, после посегна към бутилката вино на масата и напълни всички чаши.
Бързия Бен издиша бавно и разтри схванатия си врат.
— Татърсейл — кротко заговори той, — няма да предизвикваме Тайсхрен пряко. Това би било самоубийство. Не, ще отстраним поддръжката му, предпазливо, прецизно, след което ще уредим неговото… изпадане в немилост. При условие, че императрицата не е намесена. Но трябва да научим повече, трябват ни тези отговори, преди да можем да решим какъв избор имаме. Не се налага да се въвличаш повече, отколкото вече си. Всъщност така дори е по-безопасно. Хеърлок иска да пазиш неговия гръб в случай, че всяка друга възможност се провали. Възможно е да не се наложи. — Вдигна очи към нея и се усмихна сковано. — Тайсхрен го остави на мен и Калам.
„Всичко това е великолепно, но все пак не ми отговорихте.“ Татърсейл погледна другия чернокож мъж, присвила очи.
— Ти си бил Нокът преди, нали?
Калам само сви рамене.
— Мислех, че никой не може да напусне — жив.
И отново сви рамене.
Сапьорът Фидлър изръмжа нещо неразбрано и се надигна от стола си. Закрачи из стаята; кривите му крака го носеха от единия край на стената до другия и обратно, като затворена в клетка лисица. Никой не му обърна внимание.
Уискиджак подаде чаша на Татърсейл.
— Остани с нас, магьоснице. Бързия Бен обикновено не се издънва… много лошо. — Направи кисела физиономия. — Признавам, аз също не съм напълно убеден, но съм се научил да му вярвам. Приеми нещата такива, каквито са.
Татърсейл отпи дълбока глътка и избърса устни.
— Взводът ви заминава тази нощ за Даруджистан. Под прикритие, което значи, че няма да мога да се свържа с вас, ако положението стане много лошо.
— Тайсхрен би могъл да засече обичайните начини — каза Бързия Бен. — Хеърлок е единствената ни нерушима връзка — свързваш се с нас чрез него, Татърсейл.
Уискиджак изгледа заклинателката.
— Пак се връщаме на Хеърлок. Не му вярваш.
— Да. Не му вярвам.
Сержантът замълча, свел очи към масата. Маската му на равнодушие беше паднала и на лицето му се разкриваше борба на чувства.
„Държи вътрешния си мир запушен в бутилка, но напрежението се вдига.“ Тя се зачуди какво ли ще стане, когато всичко, което кипи в него, изведнъж избухне.
Двамата мъже от Седемте града изчакваха, без да откъсват очи от сержанта си. Фидлър продължаваше да крачи из стаята. Опърпаната му униформа беше изцапана с петна от тунелите. Нечия кръв беше оплискала предницата на куртката му — сякаш някой приятел беше издъхнал в ръцете му. Под четината на бузите му се виждаха незараснали мехури от изгарянията, сплъстената му рижа коса висеше чорлава изпод кожения шлем.
Тягостната тишина се проточи. Накрая сержантът кимна рязко на себе си и без да откъсва очи от масата, промълви:
— Добре, магьоснице. Ще ти го кажем. Бързак, кажи й за Сори.
Татърсейл повдигна вежди, скръсти ръце и се обърна към чародея. Бързия Бен не изглеждаше доволен. Помръдна неловко в стола си и погледна с надежда към Калам, но едрият мъж извърна очи.
— Хайде — изръмжа Уискиджак.
Бързия Бен срещна твърдия поглед на Татърсейл с почти детинско изражение — страх, вина и огорчение пробягаха по гладкото му лице.
— Помниш ли я?
Тя се изсмя грубо.
— Тая не можеш да я забравиш лесно. Едно странно… усещане… лъха от нея. Опасно. — Помисли дали да им разкрие какво беше разбрала по време на своя Фатид с Тайсхрен. „Девата на Смърт.“ Но нещо я задържа. Не, поправи се тя, не просто нещо — „Все още не им вярвам.“ — Подозирате, че е на двойно подчинение?