Паран отвори очите си към ярката, жарка слънчева светлина, но небето над него… не беше същото. Никакво слънце не видя; жълтият блясък отгоре беше рязък, но без източник. Зноят се сипеше с потискаща тежест.
Стон изпълваше въздуха, но не беше вятър, защото вятър нямаше. Помъчи се да помисли, опита се да върне последните си спомени, но миналото беше заличено, откъснато, останали бяха само фрагменти: корабна каюта, звън на кама, която той хвърляше и хвърляше, забиваше я в дървото; някакъв мъж с бяла коса, с пръстени, ухилен язвително.
Превъртя се на една страна да потърси източника на стона. На десетина крачки от него, над плоската равнина, която не беше нито трева, нито пръст, се издигаше портал, водещ към…
„Нищо. Виждал съм такива порти, но не и толкова голяма, струва ми се. Нито една не беше като това… това нещо.“ Изкривена, изправена нагоре и в същото време, от позицията му, някак настрани, портата не беше, осъзна той, направена от камък. „Трупове. Голи човешки тела. Изваяни подобия? Не… о, не!“ Телата се движеха, стенеха, бавно се гърчеха. Почерняла плът, оплескана сякаш с блатна тиня, очи затворени и уста — отворени, едва доловими, неспирни стонове.
Паран се надигна, залитна, залят от замаялата го вълна, после падна отново на земята.
— Нещо като нерешителност — изрече хладен глас.
Паран примига и се обърна по гръб. Над него стояха млад мъж и жена — близнаци. Мъжът бе облечен в широки копринени дрехи — бяло и златисто; слабото му лице беше бледо и безизразно. Близначката му беше загърната в бляскава пурпурна пелерина, светлата й коса се спускаше на огнени къдрици.
Беше проговорил мъжът. Усмихна му се тъжно.
— От дълго време се възхищаваме на твоя… — Очите му се разшириха.
— Меч — довърши жената с доволна усмивка.
— Много по-изтънчено от, да речем, една монета, не мислиш ли? — Усмивката на мъжа стана язвителна. — Повечето — продължи той и рязко извърна глава, за да огледа ужасяващия градеж на портата, — не се спират тук. Казват, че някога съществувал култ, давели жертви в блатата… Предполагам, че Гуглата ги намира за много естетични.
— Едва ли е изненадващо — провлече жената, — че Смъртта няма никакъв вкус.
Паран се опита да седне, но крайниците му отказаха да се подчинят. Главата му клюмна и той усети, че странната глинеста почва поддава под тежестта му.
— Какво стана? — изхриптя той.
— Убиха те — отвърна небрежно мъжът.
Паран затвори очи.
— Ако е така, защо не съм преминал през Портата на Гуглата?
— Ние се намесихме — каза жената.
„Опонн, Близнаците на Шанса. И моят меч, още неизпитаният ми меч, купен преди години, чието име избрах толкова суетно…“
— Какво иска от мен Опонн?
— Само това кретащо, глупаво нещо, което наричаш свой живот, мило момче. Лошото с асцендентите е, че се опитват да извъртат всяка игра. Разбира се, ние се забавляваме с… несигурността.
Във въздуха отекна далечен вой.
— Опаа — каза мъжът. — Идат да се погрижат за нещата, бих казал. Май трябва да си ходим, сестро. Съжалявам, капитане, но както изглежда, май все пак ще преминеш през онази Порта.
— Може би — каза жената.
Брат й се извърна рязко към нея.
— Разбрахме се! Никакви сблъсъци! Сблъсъците са мръсно нещо. Неприятно. Мразя обърканите сцени! Освен това онези, които идват, не играят честно.
— Ние също — отсече сестрата.
Обърна се към портата и извика:
— Господарю Смърт! Искаме да поговорим с теб! Гугло!
Паран извърна глава и видя как от Портата се появи приведена гърбава фигура. Облечена в дрипи. Запристъпва бавно към него. Паран примижа — старица, дете, с лиги, стичащи се по брадичката му, уродливо момиче, недорасъл прекършен трелл, изсушен Тайст Андий…
— О, реши най-после! — каза сестрата.
Видението килна мъртвешката си глава, ухили се и оголи оцапаните си с кално жълто зъби.
— В избора ти — каза то с треперлив глас — нямаше капка въображение.
— Ти не си Гуглата — намръщи се братът.
Кокалите се свиха под скрибуцащата кожа.
— Господарят е зает.
— Зает? Обиди не търпим — каза сестрата.
Видението се изкиска и рязко спря.
— Жалко. Един мелодичен, гърлен смях щеше да ми отива повече. Е, добре, в отговор: моят господар също не приема намесата ви в естествения преход на една душа.
— Убита от ръката на бог — уточни сестрата. — Това го прави честна плячка.
Съществото изсумтя, дотътри се по-наблизо и се наведе да огледа Паран. Очните му кухини леко просветваха, сякаш в сенките се криеха стари бисери.
— Какво, Опонн — попита то, докато оглеждаше Паран, — желаете от моя господар?