— От моя страна — нищо — каза братът и обърна гръб.
— Сестро?
— Дори за боговете — отвърна тя — смъртта чака, несигурност, дълбоко скрита в тях. — Помълча. — Прави ги колебливи.
Съществото отново се изкиска и отново млъкна рязко.
— Взаимност.
— Разбира се — отвърна сестрата. — Ще потърся друга, преждевременна смърт. Безсмислена дори.
Привидението се смълча, после главата му изскърца в леко кимване.
— В сянката на този смъртен, разбира се.
— Съгласна.
— Моята сянка ли? — попита Паран. — Какво по-точно означава…
— Много скръб, уви — каза привидението. — Някой твой близък трябва да мине през Портите на Смъртта… вместо теб.
— Не. Вземете мен, моля ви.
— Млъкни! — сопна се привидението. — От жалостта ми призлява.
Воят отекна отново, този път — много по-близо.
— По-добре да си ходим — каза братът.
Привидението разтвори челюсти, сякаш се канеше отново да се изкиска, после рязко ги затвори.
— Не — измърмори то. — Стига толкова. — Помъкна се обратно към портата, спря се, обърна се и махна с ръка.
— Време е да си ходим — повтори неспокойно братът.
— Да, да — каза сестра му и погледна Паран.
Капитанът въздъхна и извърна очи.
— Само без повече гатанки, ако обичате. — Когато отново погледна, Опонн бяха изчезнали. Отново понечи да се изправи. Отново не успя.
И се появи ново присъствие, изпълни въздуха с напрежение, с мирис на заплаха.
Паран въздъхна и завъртя глава. И видя две Хрътки — грамадни мършави същества, изплезили дългите си езици; клечаха и го гледаха. „Ей тия са избили ескадрона в Итко Кан. Тези проклети, ужасни твари.“ Двете Хрътки замръзнаха, изпънали главите си към него, сякаш видели омразата в очите му. Паран усети как сърцето му изстива пред жадния им поглед. Чак сега осъзна, че е оголил зъби.
Сенчесто петно разделяше двете Хрътки; после петното смътно се очерта в прозрачна човешка фигура. Сянката заговори.
— Тоя, дето го изпрати Лорн. Щях да помисля, че е някой със… способности. Макар че, длъжен съм да призная, добре умря.
— Явно не съм — каза Паран.
— Ах, да — рече сянката. — Значи на мен се пада да довърша задачата. Много работа се събра напоследък.
Паран помисли за разговора на Опонн със слугата на Гуглата. „Несигурност. Ако един бог се бои от нещо…“
— В деня, в който умреш, Сенкотрон — промълви той, — ще те чакам от другата страна на тази порта. С усмивка. Боговете могат да умират, нали?
Нещо в портала изпращя. Сенкотрон и двете му Хрътки трепнаха.
Удивен от собствения си кураж, Паран продължи да дразни асцендентите. „Винаги съм презирал по-старшите, нали?“
— По средата между живот и смърт — това обещание не ми струва нищо, както разбираш.
— Лъжец. Единственият Портал, който тепърва може да те докосне, е…
— Смърт — каза Паран. — Разбира се — добави той, — някой друг се… намеси и се постара да си отиде много преди да дойдеш с шумните си Хрътки.
Кралят на Върховен трон Сянка пристъпи напред.
— Кой? Какво е намислил? Кой ни се противопоставя?
— Сам намери отговорите си, Сенкотрон. Но разбираш, нали, че ако сега ме отпратиш по пътя ми, твоят… противник ще потърси други средства? След като няма да знаеш кой е следващият им инструмент, как ще надушиш какъв ще е следващият им ход? Ще ти остане да удряш по сенките.
— По-лесно ще е да следя теб — отстъпи богът. — Трябва да поговоря със спътника си…
— Както искаш — прекъсна го Паран. — Искам да се изправя…
Богът се изсмя хрипливо.
— Изправиш ли се, ще тръгнеш. Посоката е само една. Имаш отсрочка… а ако Гуглата дойде да те вдигне на крака, водещата ръка ще е негова, не наша. Чудесно. Но продължиш ли да живееш, сянката ми ще те преследва.
— Сянката ми е доста претъпкана напоследък — изсумтя Паран. Погледът му отново се върна на Хрътките. Гледаха го неподвижно, с очи като тлееща жарава. „Тепърва ще се разправям с вас.“ И сякаш лъхнат от мълчаливата му закана, червеният блясък се усили.
Богът продължи да говори, но светът около Паран вече помръкваше, гаснеше и се стапяше, докато гласът не изчезна, а с него и всичките му сетива, освен онова смътно, подновено бръмчене на въртящата се монета.
Измина неизвестно колко време, през което Паран се скиташе из спомени, за които беше мислил, че са загубени отдавна — дните му като малко дете, впило ръчички в роклята на майка си и правещо първите си неуверени стъпки; нощите с буря, в които тичаше през студения коридор до спалнята на родителите си и малките му стъпалца плющяха по студения камък; как е хванал ръцете на двете си сестри и тримата чакат на коравите плочи на двора — чакат, чакат някого. Образите сякаш се отвяваха встрани. Роклята на майка му не, а на старица, служеща в домакинството. Не беше спалнята на родителите му, бяха слугинските стаи; а там, на двора, със сестрите си бе чакал цяла сутрин — чакаха да се върнат майка им и баща им, двама души, които едва познаваха.