Древен спомен, който беше потискала почти две столетия, нахлу в мислите й. Образът я потресе. Тя отново крачеше по калните улички на селото, в което бе родена, дете, надарено с Таланта, дете, което беше видяло тръгнали на рат конници да се изсипват в тихия им, заслонен от външни беди живот. Дете, което беше избягало от това, което знаеше, без да го каже на никой, а след това дойде нощта, нощ на писъци и на смърт.
В душата й се надигна чувство за вина. Призрачната сянка й беше натрапчиво позната. След всичките тези години ликът й все още притежаваше силата да разруши нейния свят, да направи кухи онези неща, които й бяха нужни стабилни, да разбие илюзията й за сигурност с двестагодишен срам.
Образът отново потъна в гъстата локва на паметта, но я остави променена. Този път бягство нямаше да има. Очите й за последен път се върнаха на Хрътката. Очите на звяра горяха сякаш с жълти пламъци, пронизваха я, сякаш искаха да изпепелят душата й.
Хладно присъствие я лъхна отзад и тя замръзна в стола си. После бавно се извърна.
— Прощавай, че дойдох без предупреждение — каза Бързия Бен, появил се от вихрещия се облак на своя Лабиринт. Вихърът носеше странно ухание. — Идва ни компания — добави той леко разсеяно. — Повиках Хеърлок. Идва през Лабиринт.
Татърсейл потръпна, по гръбнака й полази вълната на мрачно предчувствие. Обърна се отново към Колодата и започна да прибира картите.
— Положението току-що се усложни много — каза чародеят зад гърба й.
Магьосницата помълча за миг и на устните й се изписа тънка, стегната усмивка.
— Нима?
Вятърът набиваше капките дъжд в лицето на Уискиджак. В тъмната нощ глухо изкънтя четвъртата камбана. Сержантът уморено придърпа пелерината си. Гледката от покрива на източната кула на двореца беше почти никаква от поривите на дъжда.
— От няколко дни предъвкваш нещо — каза той на мъжа до себе си. — Я да чуем.
Фидлър отри капките от очите си, примижа на изток и избоботи:
— Няма много за казване, серж. Само предчувствия. Онази магьосница например.
— Татърсейл?
— Да. — Сапьорът разкопча колана на меча си и металната тока изщрака. — Мразя го това нещо — измърмори той.
Уискиджак го изгледа как хвърли колана с прибрания в ножницата меч на покрития с чакъл покрив зад тях, прикри усмивката си и каза:
— Само гледай да не го забравиш като миналия път.
Фидлър се намръщи.
— Ей, сбърка човек и никой не го оставя да го забрави.
Уискиджак не отвърна нищо, макар че раменете му се разтресоха от смях.
— Кълна се в кокалите на Гуглата — продължи Фидлър, — не съм боец. Във всеки случай не и с онова там. Родих се в една задънена уличка в Малаз, научих каменоделския занаят, докато ровехме с другите хлапета из гробниците по равнината зад Твърдината на Мок. — Погледна сержанта. — Ти също си бил каменоделец. Като мен. Само че не можах да науча войниклъка бързо като теб. За мене бяха миньорските части — понякога си мисля, че съм направил грешен избор.
Думите на Фидлър жегнаха Уискиджак и веселието му се изпари. Какво да е научил? „Как се убиват хора? Как да ги пращаш да умрат в чужда земя?“
— Какво ти е чувството за Татърсейл? — попита сухо сержантът.
— Уплашена е — отвърна сапьорът. — Яхнали са я някакви стари демони, струва ми се, и са я стиснали здраво.
— Рядко ще намериш маг с приятно минало — изсумтя Уискиджак. — Разправят, че не била минала през набор. Бягала. После се издънила с първата си задача.
— Не е подходящ моментът да ни омеква така.
— Тя изгуби кадъра си. Беше предадена. Без империята, какво й е останало, за което да се хване? — „Какво е останало на всеки от нас?“
— Сякаш е готова да се разреве. На ръба е, всеки момент. Мисля, че й е скършен гръбнакът, серж. Затисне ли я Тайсхрен с палеца си, ще се разхленчи и ще ни издаде.
— Аз пък мисля, че я подценяваш, Фидлър. Тя умее да оцелява… и е вярна. Повечето не го знаят, но неведнъж са й предлагали титлата Върховен маг и тя отказва. Външно не личи, но между нас казано, не отстъпва на Тайсхрен. Господарка е на Лабиринта си, а това не можеш да го придобиеш със слаб гръбнак.
Фидлър подсвирна и се облегна на парапета.
— Поправям се.
— Нещо друго, сапьор?
— Само едно — отвърна безучастно Фидлър.
Уискиджак се вцепени. Знаеше какво означава този тон.
— Казвай.
— Тая нощ ще се развихри нещо, сержант. — Фидлър се извърна и очите му блеснаха в тъмното. — Много гадно ще бъде.
Дървеният капак на покрива изтропа и двамата се обърнаха. През отвора се появи Върховният юмрук Дужек Едноръкия, с блесналата около него светлина от помещението долу. Изкачи последното стъпало и стъпи до тях.