— Помогнете ми да го затворя тоя проклет капак!
Ботушите на двамата мъже заскърцаха по ситния чакъл.
— Някаква вест за капитан Паран, Върховен юмрук? — попита Уискиджак, докато Фидлър с пъшкане върна тежкия капак на мястото му.
— Нищо — отвърна Дужек. — Изчезнал е. Както и вашият убиец, Калам.
Уискиджак поклати глава.
— Знам къде е той и къде е бил цяла нощ. Хедж и Малът са видели капитана последни, когато напуснал гостилницата на Ноб, а след това просто се е стопил. Върховен юмрук, ние не сме убили Капитан Паран.
— Недей да шикалкавиш — измърмори Дужек. — По дяволите, Фидлър, тоя меч там твоят ли е? В локвата?
Фидлър изсъска ядосано през зъби и изтича да си прибере оръжието.
— Тоя човек е безнадежден — въздъхна Дужек. — Шеденул дано се смили над кожата му. — Замълча за момент. — Добре, тая мисъл я зарязваме. Не сте убили Паран. Тогава къде е?
— Търсим — отвърна сухо Уискиджак.
Върховният юмрук въздъхна.
— Добре. Разбрах. Искате да разберете кой друг може да е искал смъртта на Паран, а това ще обясни кой го е изпратил. Е, той е човек на адюнкта Лорн, при това от доста време. Не е Нокът обаче. Той е проклет благороднически син от Унта.
Фидлър беше взел оръжието си и стоеше на двайсетина крачки от тях, с ръце на кръста. „Добър човек. Всички са добри, в името на Гуглата.“ Уискиджак примига да махне капките дъжд от очите си.
— От столицата? Може да е някой от онези. Никой не обича старите благороднически фамилии, дори и самите благородници.
— Възможно е — съгласи се Дужек, без много да е убеден. — Във всеки случай, той ще командва взвода ви, и не само за тази задача. Назначението му е безсрочно.
— Проникването ни в Даруджистан негова идея ли е?
— Не, но чия е, мога само да предполагам — отвърна Върховният юмрук. — Може да е на адюнктата, може да е на самата императрица. А всичко това означава, че така или иначе ви изпращаме. — Замълча и се намръщи. — Скоро ще ти дам последните указания. — Погледна сержанта в очите. — В случай, че Паран си е отишъл завинаги.
— Мога ли да говоря свободно, Върховен юмрук?
Дужек се изсмя горчиво.
— Мислиш, че не знам ли, Уискиджак? Този план вони. Тактически кошмар…
— Не съм съгласен.
— Какво?
— Този план ще постигне точно това, за което е предназначен — каза глухо сержантът и погледна първо към просветляващия хоризонт на изток, а после — към войника, застанал на ръба на покрива. „Защото е предназначен да ни избие всички.“
Върховният юмрук се вгледа в лицето на сержанта, после каза:
— Ела с мен. — И поведе Уискиджак към Фидлър. Сапьорът им кимна. След малко тримата вече стояха един до друг и гледаха града долу. Зле осветените улици на Пейл се виеха между грубите карета на сградите, които сякаш не искаха да се покорят на нощта; тромавите им силуети сякаш потръпваха зад дъждовната пелена пред настъпващия изгрев.
След малко Дужек промълви:
— Адски самотно е тук, нали?
— Така е, сър — изсумтя Фидлър.
Уискиджак затвори очи. Онова, което ставаше на хиляди левги от тях, се отиграваше тук. Такова нещо беше империята и винаги щеше да е така, все едно кое е мястото и кои — хората. Всички те бяха сечива, слепи за ръцете, които боравеха с тях. Сержантът беше разбрал тази истина много отдавна. Глождеше го тогава, глождеше го и сега. Единственото облекчение в последно време вървеше редом със смъртната умора.
— Има натиск — продължи унило Върховният юмрук — да разформировам Мостоваците. Вече получих заповедта да слея Втора с Пета и Шеста. Ще продължим като Пета, в почти пълен състав. Приливите тласкат нови води към брега ни, господа, и те миришат горчиво. — Поколеба се, после добави: — Ако ти и взводът ти се измъкнете живи от Даруджистан, сержант, имаш разрешението ми просто да се махнеш.
Главата на Уискиджак се извърна рязко и Фидлър се вцепени.
Дужек кимна.
— Добре ме чу. Колкото до останалите Мостоваци, можеш да спиш спокойно, аз ще се погрижа за тях. — Върховният юмрук погледна на изток и оголи зъби в горчива усмивка. — Притискат ме. Но проклет да съм, ако им се оставя без място за маневриране. Имам десет хиляди войници и много им дължа за…
— Извинете ме, сър — прекъсна го Фидлър, — десет хиляди войници твърдят, че длъжниците са те. Вие само кажете и…
— Тихо — предупреди Дужек.
— Слушам, сър.
Уискиджак мълчеше, но мислите му се завихриха на въртоп. Дезертьорство. Думата закънтя в главата му като траурна песен. А чувстваше, че уверението на Фидлър е искрено. Решеше ли Върховният юмрук Дужек, че е дошъл моментът да направи своя ход, да е на стотици мили от центъра на събитията щеше да е последното място, което сержантът би си пожелал. Твърде близки бяха двамата с Дужек и колкото и да се стараеха да го прикриват, общото им минало винаги тлееше под повърхността. Имаше време, когато Дужек беше наричал него „сър“ и макар Уискиджак да не изпитваше злоба, на самия Дужек все още му беше трудно да приеме този обрат на съдбата. Дойдеше ли моментът, Уискиджак смяташе да бъде до Едноръкия.