Калам направи гримаса.
— Значи би трябвало да е мъртъв. А не е. Което означава?
— Намеса — отговори Татърсейл и усети, че й се гади. Погледът й изпод натежалите клепачи се прикова в Малът. — Твоите денълски умения достатъчни ли се оказаха?
Лечителят се усмихна криво.
— Лесно беше. Имах помощ. — И обясни: — Раните вече се затваряха, поражението вече беше поправено. Аз малко го ускорих, но нищо повече. Има дълбока травма, телесна и умствена. Би трябвало да минат седмици, докато се възстанови физически. А това само по себе си може да се окаже проблем.
— Какво имаш предвид? — попита Татърсейл.
Калам отиде до масата и взе бутилка вино и три глинени чаши. Върна се при тях и започна да налива. Малът заговори:
— Лечението никога не бива да разделя плътта и усещането за плътта. Трудно е да се обясни. Лабиринтът на Денъл включва всички страни на лечителството, тъй като поражението, когато възникне, е на всички нива. Шокът е белегът, който свързва пропастта между тялото и ума.
— Всичко това — добре — изръмжа Калам и подаде чаша на лечителя. — А Паран?
Малът отпи дълга глътка и отри устата си с ръка.
— Силата, която се е намесила, не се е интересувала от нищо друго, освен от изцеряването на плътта. Като нищо може да се вдигне на крака след ден-два, но шокът трябва да се изцери.
— Ти не можеш ли да го направиш? — попита Татърсейл.
Той поклати глава.
— Всички тия неща са свързани. Онова, което се е намесило, е разкъсало тези връзки. Колко шокове, колко травмиращи събития е преживял Паран през живота си? Кой белег да проследя? С незнанието си като нищо мога да му причиня повече вреда.
Татърсейл се замисли за младежа, когото бяха донесли в стаята й само преди час. След крясъка му в тъмната уличка, известил Пикър, че все още е жив, той беше изпаднал в несвяст. Единственото, което знаеше за Паран, беше, че е син на благородник, че идва от Унта и че е новият взводен командир за задачата им в Даруджистан.
— Тъй или иначе — каза Малът, след като пресуши чашата си — Хедж го държи под око. Може да се съвземе всеки момент, но не се знае в какво състояние ще е умът му. — Лечителят се ухили на Калам. — Хедж почва да го харесва кучия му син.
Убиецът изруга и Малът се ухили още повече.
Татърсейл повдигна учудено вежди.
Като видя физиономията й, Малът обясни:
— Хедж гледа улични псета — и други, хм, полезни твари. — Погледна към Калам, който отново беше започнал да крачи из стаята. — И в тая работа често е голям инат.
Ефрейторът изръмжа.
Татърсейл се усмихна, но щом мислите й се върнаха към капитан Паран, усмивката й угасна.
— Ще го използват — промълви тя. — Като меч.
Думите й отрезвиха Малът.
— В лечителството няма милост. Само пресмятане.
Гласът на Бързия Бен стресна и тримата.
— Покушението над живота му дойде от Сянка.
В стаята настъпи тишина.
Татърсейл въздъхна. Допреди малко беше само подозрение. Видя как се спогледаха Малът и Калам и се досети какво си казаха без думи. Където и да се намираше Сори сега, върнеше ли се, я чакаха трудни въпроси. И Татърсейл вече разбра — със сигурност, — че момичето принадлежи на Сянка.
— А това означава — продължи нехайно Бързия Бен, — че онзи, който се е намесил на страната на Паран, вече се е противопоставил пряко на Владението на Сянка. — Извърна глава и тъмните му очи пронизаха заклинателката. — Ще трябва да разберем какво знае Паран, щом се съвземе. Само че…
— Няма да сме тук — довърши вместо него Калам.
— И понеже Хеърлок ми е малко — измърмори Татърсейл, — сега искате да стана болногледачка и на това ваше капитанче.
Бързия Бен се надигна и изтупа прахта от кожените си гащи.
— Хеърлок ще го няма доста дълго. Хрътките са упорити. Може би ще мине време, преди да успее да ги пораздруса. Или, ако най-лошото стигне до още по-лошото — ухили се мрачно магьосникът, — ще им скочи и ще даде на Господаря на Сянка повод да се позамисли малко.
Калам се обърна към Малът и каза:
— Вдигай Хедж. Трябва да тръгваме.
Татърсейл остана смразена от последните думи на Бързия Бен. Лицето й се сгърчи от пепелявия вкус в устата й, докато гледаше мълчаливо приготвящия се за заминаване взвод. Предстоеше им мисия, която щеше да ги отведе в сърцето на Даруджистан. Градът бе следващият в списъка на империята, последният Свободен град, единствената останала перла на континента, заслужаваща да бъде пожелана. Взводът щеше да проникне вътре и да подготви пътя. Щяха да зависят изцяло от себе си. По някакъв странен начин Татърсейл почти им завидя за изолацията, в която щяха да се озоват. Почти, но не съвсем — нали щяха да загинат.