Гробницата на Зидаря се върна в мислите й, вдигната сякаш от собствените й страхове. И тя осъзна, че е достатъчно голяма, за да побере всички.
Зората изгря — тънка като острие на меч пурпурна резка зад гърбовете им — и Черните моранти, присвити на високите седла на кворл, заблестяха като опръскани с кръв диаманти. Уискиджак, Фидлър и Върховният юмрук гледаха към приближаващите се летци. Дъждът над главите им бе поотслабнал и валма сива мъгла се слягаха по каменните плочи и керемидите по околните покриви.
— Къде е взводът ви, сержант? — попита Дужек.
Уискиджак кимна на Фидлър, който се обърна и закрачи към капака, после отвърна:
— Ей сега ще са тук.
Искрящите, тънки като ципи криле на кворлите, по четири на всяко същество, изпърхаха за миг и дванадесетте моранти като един се спуснаха към покрива на стражевата кула. Рязкото бръмчене на крилете се прекъсваше от цъкащите команди на подвикващите си морантски ездачи. Съществата се люшнаха над двамата мъже, само на пет стъпки над главите им, и най-безцеремонно кацнаха на чакъла.
Фидлър беше слязъл долу. Дужек, с ръка на кръста, изгледа ядосано морантите, изръмжа нещо неразбрано и закрачи към капака.
Уискиджак пристъпи към най-близкия морант. Лицето на воина беше покрито с черно хитиново забрало. Съществото се извърна към сержанта и го изгледа мълчаливо.
— Имаше един между вас — заговори го Уискиджак, — с една ръка. Имаше пет отличия за храброст. Още ли е жив?
Черният морант не отговори.
Сержантът сви рамене и насочи вниманието си към кворлите. Въпреки че се беше возил на гърбовете им, те продължаваха да го смайват. Крилатите същества се крепяха на четири тънки крака, показващи се изпод седлата. Чакаха на покрива с разперени криле — те потрепваха толкова бързо, че около тях се образуваше мъгла от малки водни капчици. Дългите им, странно сегментирани опашки стърчаха право нагоре зад тях, многоцветни и дълги по двайсет стъпки. Ноздрите го засърбяха от стигналата до носа му позната парлива миризма. На огромните клиновидни глави имаше фасетни очи. Челюстите на съществата помръдваха. Отдолу стърчаха два допълнителни крайника — ръце, предполагаше Уискиджак. Главата на най-близкия кворл се извърна и лявото око го изгледа безучастно.
Сержантът продължи да го гледа; чудеше се какво ли вижда в този момент кворлът, чудеше се какво ли мисли — ако изобщо можеше да мисли. Странно, но кворлът му кимна.
Главата се килна, обърна се на другата страна. Очите на Уискиджак се опулиха, като видя как върхът на опашката на кворла за миг се изви. За първи път виждаше такова движение.
Съюзът между морантите и империята беше променил облика на имперската война. Малазанската тактика тук, на Дженабакъз, бе придобила нов облик, все повече зависещ от въздушния транспорт и на войници, и на боеприпаси. Такава зависимост беше опасна, поне според Уискиджак. „Малко знаем за тези моранти — никой никога не е виждал градовете им в горите. Аз дори не мога да различавам пола им.“ Повечето учени настояваха, че са си истински хора, но това не можеше да се докаже със сигурност — морантите прибираха мъртвите си от бойните полета. Империята щеше да си има неприятности, ако морантите някога проявяха жажда за власт. Но според това, което беше чувал, разноцветните фракции между тях издаваха вечно променяща се йерархия, а съперничеството и противоборството помежду им си оставаха на фанатично високо ниво.
Върховен юмрук Дужек се върна и застана до Уискиджак. Изражението му бе поомекнало от облекчение. Откъм вратата на стълбата се чуваха ядосани гласове.
— Тук са — каза Дужек. — Карат се на новобранката ви за нещо… не, не ми казвай за какво, не искам да знам.
Моментното облекчение на Уискиджак се стопи, щом той осъзна, че тайно се беше надявал Сори да е дезертирала. Значи хората му я бяха намерили в края на краищата — или тя ги беше намерила? Така или иначе, ветераните му май не бяха никак доволни, че е дошла. Не можеше да ги обвинява. Тя ли се беше опитала да убие Паран? Изглежда, Бързия Бен и Калам подозираха точно това.
Най-много се дереше Калам — влагаше в ролята си на ефрейтор повече, отколкото му се полагаше. Питащият поглед на Дужек към сержанта бе достатъчен, за да го тласне към вратата на стълбата. Той отиде до ръба и надникна ядосано в помещението долу. Всички бяха там, стояха в заплашителен кръг около Сори, която се беше подпряла на стълбата, сякаш отегчена от цялата процедура.
— Млък — изрева отгоре Уискиджак. — Прегледай си вещевото продоволствие и се качвай горе, веднага! — Изгледа ги как се разтичаха, после кимна доволно и се върна при чакащия Върховен юмрук.