Скоро, знаеше Джиър, той самият щеше да се превърне в плячка и ако неговите ловци дойдеха много и със сила, щеше да му стане доста трудно да продължи диренето си. В града имаше някои, които бяха усетили свирепото разтваряне на тъканта. А по-малко от минута след като премина през портата на Лабиринта, космите му бяха настръхнали — подсказваха му, че някъде наблизо е разцъфтяла магия. До този момент Хрътката беше избегнала засичането, но това нямаше да продължи дълго.
Движеше се безшумно и предпазливо през гмежта от съборетини, присвити до градската стена, без да обръща внимание на някой случаен техен обитател, излязъл да вдиша изчистения от дъжда утринен въздух. Прескачаше просяци, изтегнали се на земята. Местни псета го зърваха и бързо бягаха по-надалече, с клепнали уши и подмитащи разкаляната пръст опашки.
Когато зави зад ъгъла на една полусрутена каменна къща, утринният вятър го накара да извърне глава. Спря и очите му затърсиха по улицата. Тук-там над земята плуваха облачета мъгла и първите каручки на дребните търговци вече излизаха — теглеха ги хора, загърнати в топли дрехи заради студа. Времето на Хрътката изтичаше.
Очите на Джиър се заковаха в голямото, заградено със стени имение в другия край на улицата. Четирима войници пред портата му си говореха нещо. Джиър вдигна глава и погледът му се спря на затворения с капаци прозорец на втория етаж.
Прониза го предчувствие и тръпка на задоволство. Беше намерил края на дирята си. Наведе отново глава и тръгна, без да откъсва поглед от четиримата пазачи.
Двамата от новата смяна гледаха портата — беше отворена.
— Защо? — попита по-младият от смяната и изгледа посърналите лица на двамата войници, застанали до стената.
— Такава беше тази нощ — отвърна единият, вече възрастен мъж. — От тия, в които не задаваш въпроси.
Двамата нови се спогледаха, после този, който беше заговорил, кимна и се ухили.
— Знам ги тия нощи. Е, прибирайте се. Наровете ви чакат.
Възрастният мъж намести пиката на рамото си и погледна партньора си, но той се взираше в нещо на улицата.
— Е, вече сигурно е късно — заговори възрастният мъж на новата смяна — и сигурно няма да дойде, тъй че е все едно, но ако все пак се появи една жена, от Мостоваците, я пускате да влезе и зяпате настрани.
— Я вижте онова куче — рече младият.
— Разбрах — каза новият караулен. — Тоя живот във Втора…
— Вижте онова куче — повтори младият пехотинец.
Другите се обърнаха и погледнаха. Старият пазач се ококори, после изруга и посегна в паника към пиката. Другите и до това не стигнаха, когато Хрътката скочи.
Останала без сън, Татърсейл лежеше по гръб на леглото във външната стая. Изтощението й беше стигнало до онзи връх, при който дори сънят й убягваше, и затова тя се взираше в тавана, а мислите й кръжаха неподредени около преживяното през последните седем дни. Въпреки първоначалния си гняв, че е въвлечена в схемите на Мостоваците, трябваше да признае, че изпитва възбуда.
Желанието да събере вещите си и да отвори Лабиринт, далече от империята, далече от безумието и глада на Хеърлок, далече от полето на безкрайната война вече й изглеждаше остаряло, породено от отчаяние, каквото вече не изпитваше.
Но имаше нещо повече от съживеното чувство за човещина, което я принуждаваше да остане и да види какво ще се случи — Мостоваците, в края на краищата, бяха доказали много пъти, че могат да се справят и сами. Не, тя искаше да види как ще бъде съборен Тайсхрен. Тази истина я плашеше. Жаждата за мъст тровеше душата. А и най-вероятно щеше да чака твърде дълго. Зачуди се дали, след като се беше подхранвала толкова дълго с тази отрова, нямаше най-накрая да започне да гледа на света с блесналите от лудост очи на Хеърлок.
— Твърде много — измърмори тя. — Твърде много и всичко наведнъж.
Шумът откъм вратата я стресна и тя се надигна в леглото и се навъси.
— О! Върна се.
— Жив и здрав — каза Хеърлок. — Съжалявам, че те разочаровах, Сейл. — Марионетката й махна с малката си, облечена в ръкавица ръка — и вратата се затвори, резето падна на мястото си. — Ха, много ме уплашиха тия Хрътки на Сянка — рече той, дощъпука до средата на стаята и направи пирует, преди да седне на пода, изпружил дървените си крачета и с отпуснати ръце. Изкиска се. — Но накрая нищо не остана от тия гадни псета, мудни, тъпи и душещи под всяко дърво. Не можаха да спипат нашия хитър Хеърлок.