— Уви, един и същи сън движи тези многопръсти сечива под тез омекнали колене. — Въздъхна. — Все един и същи сън. — И така си беше. Виждаше пред себе си слънцето, яхнало далечния връх на хълма, като меден диск през пушливата мъгла. Краката му го носеха по криволичещата улица на бедняшкия Джадроуби, с колибите и съборетините от двете страни, присвити под сгъстяващия се здрач. Старци, загърнати в мръсните жълтеникави дрипи на прокажени, клечаха около огньовете наоколо и се смълчаваха, когато минеше покрай тях. Облечени по същия начин жени, застанали около разкаляните кладенци, спираха, преди да продължат нескончаемото топене на котки — смешен ритуал, чийто смисъл бе непонятен за забързалия се край тях мъж.
Той мина по моста над река Майтен, мина през заглъхналите пастирски биваци на Джадроуби и излезе на открития път, ограден от двете страни с лозя. Там се позадържа — мислеше за виното, което щяха да дадат натежалите от сок гроздове. Но сънищата продължиха да го носят със собствената си инерция и мисълта се отнесе по своя път.
Разбираше, че умът му е в бягство — че бяга от обречения град зад гърба му, че оставя тъмното, унило петно в небето; но че най-вече бяга от всичко, което знае, и от всичко, което е самият той.
За някои талантът, който притежаваха, намираше излаз в хвърлянето на кости, в гадаенето по лопатки или в четенето на Фатида на Драконовата колода. Колкото до Круппе, на него подобни превземки не му трябваха. Силата на откровението беше в главата му и той не можеше да го отрече, колкото и упорито да се стараеше. Зад стените на черепа му кънтеше като траурна песен пророчество и отекваше в костите му.
Той замърмори под нос.
— Разбира се, това е сън, бягство насън. И си мислиш, че този път наистина ще се спасиш. Никой не може да те нарече глупак, Круппе, в края на краищата. Дебел, мързелив и немарлив, да; склонен към крайности, наистина, муден донякъде — със сигурност. Но глупак — не. Над главите ни са се струпали едни времена, в които мъдрият трябва да избира. А не е ли мъдро да прецениш, че животът на другите е по-маловажен от собствения ти? Мъдро е, и то много, разбира се. Мъдър си, Круппе, м-да.
Спря, за да си поеме дъх. Хълмовете и слънцето пред него не изглеждаха по-близо. Такива бяха сънищата, като забързалата се към пълнолетието младост, стръмен път, по който никой не може да се върне — но кой спомена за младост? Или за една определена младост?
— Със сигурност не и ти, мъдрий Круппе! Твоят ум скита, изтерзан от нещастните ти ходила, които са уморени, не, изтъркани са от този безразсъден вървеж. Вече са ти излезли пришки, несъмнено. Лявото стъпалце плаче за топлия мазен балсам. Другарчето му се включва в хора. Ах! Каква жалка тирада! Какъв отчаян хленч! Престанете да се оплаквате, мили крилца на полета. Колко далече е слънцето, прочие? Само ей там, отвъд хълмовете, да, Круппе знае. Не повече, със сигурност. Да, сигурно като непрестанно въртяща се монета — но кой спомена за монети? Ох, ох, Круппе заявява, че е невинен!
Вятър полъхна в съня му от север и донесе миризмата на дъжд. Круппе почна да закопчава изтърканото си сетре. Прибра корема си в усилие да намести последните две копчета, но успя да напъха в илика само едното.
— Дори насън — простена той — вината все се налага.
Замига срещу вятъра.
— Дъжд? Но годината току-що започна! Нима напролет вали дъжд? Ох, никога досега не си се занимавал с такива досадни въпроси, Круппе. Може би този мирис не е нищо повече от дъха на езерото? Да, наистина. Въпросът е решен. — Той примижа към тъмната грамада облаци над Лазурното езеро.
— Трябва ли да бягаш, Круппе? Не! Ами че къде ти е гордостта? Достойнството ти? Неведнъж ти показваха лицата си в сънищата ти. Никакъв подслон ли няма по този път? Ах, стъпалата ти са се нацепили, петите ти са се разкървавили! Я, какво е това?
Напред се виждаше кръстопът. А точно отвъд него, на ниското възвишение, клечеше схлупена постройка. Светлина от свещи кървеше през процепите на капаците на прозорците.
Круппе се усмихна.
— Разбира се, хан. Дълъг път, не ще и дума, значи трябва да има и място, където умореният пътник да похапне и да отдъхне. Такъв като теб например, Круппе, съсипан странник, извървял толкова левги.
Той забърза напред.
Голо дърво бележеше кръстопътя. От един дебел клон висеше и скрибуцаше нещо дълго и увито в зебло, вятърът го полюшваше. Круппе го погледна съвсем бегло и го подмина. Стигна до пътеката и започна да се изкачва.
— Лоша преценка, да, Круппе. Хановете за изморения пътник не бива да клечат по хълмове. Проклятието на катеренето е в това, че разбираш колко много още катерене те чака. Да, ще трябва да се направи бележка на собственика. След като си наквасиш гърлото със сладък ейл, хапнеш сочно месце и печени зеленчученца и чисти превръзки увият намазаните ти с мехлем крачета. Тия благинки трябва да дойдат преди приказката за калпавия избор на място, който забелязваш тук, Круппе.