Монологът му заглъхна, заменен от пъшканията по стръмната пътека. Когато стигна до вратата, Круппе беше толкова задъхан, че даже не си направи труд да вдигне глава и да погледне, а само бутна прогнилото дърво и то се люшна навътре с жалния хленч на ръждясалите панти.
— Уви! — извика той, докато изтупваше ръкавите на палтото си. — Само една пенлива половница и… — Гласът му замря, щом огледа няколкото мръсни лица, извърнати към него. — Позакъсал е алъш-веришът май — измърмори под носа си Круппе. Мястото наистина беше хан — или може би някогашен хан, отпреди сто години. — На дъжд мирише навън — рече той на неколцината просяци, свили се около дебелата свещ, поставена на пръстения под.
Един от мъжете му кимна и каза:
— Ще те изслушаме, несретнико. — Махна към празната сламена рогозка. — Разполагай се и се порадвай на компанията ни.
Круппе вдигна вежди.
— Аз, Круппе, съм дълбоко поласкан от поканата ви, ваше великолепие. — Сведе глава и пристъпи напред. — Но моля ви, не мислете, че няма какво да предложа на това височайше събрание. — Седна на пода, изпъшка от усилието и погледна в лицето заговорилия го. — О, Круппе ще сподели хляба си с вас. — Извади от единия си ръкав малък ръжен самун. В другата му ръка се появи нож. — И приятели, и странници го знаят Круппе, човека, дето сега седи пред вас. Жител е на бляскавия Даруджистан, тайнствената перла на Дженабакъз, сочния грозд, узрял за беритба. — Извади бучка козе сирене и се усмихна широко на хората пред себе си. — А туй е неговият сън.
— Така е — кимна говорителят на просяците и старческото му лице се набръчка от усмивка. — Особеният ти вкус винаги ни е носил надежда, Круппе. И апетитът ти към пътешествията винаги ни е радвал.
Круппе сложи ръжения самун на пода и го наряза.
— Круппе винаги ви е смятал просто за отражения на самия себе си, половин дузина Гладове, впрочем. И все пак, при всичките си нужди, към какво подтиквате вие своя господар? Да зареже бягството си и да се върне, разбира се. Черепчето на човек е твърде ценна кухина, за да я владее заблудата — но Круппе с дългия си опит ви уверява, че всяка заблуда е рожба на ума и там тя се храни, докато добродетелите вехнат от глад.
Говорителят взе парче хляб и се усмихна.
— Може би ние сме твоите Добродетели.
Круппе помълча и огледа сиренето в ръката си.
— Мисъл, над каквато Круппе не е разсъждавал досега, вмъкнала се в мълчаливото наблюдение на тази буца сирене. Но уви, има опасност темата да се изгуби в лабиринта на подобна семантика. Нито могат просяци да избират, стане ли дума за сирене. Вие сте се върнали и Круппе знае защо, и вече го е обяснил с възхитително самообладание.
— Монетата се върти, Круппе, все още се върти. — Лицето на говорителя вече не беше весело.
Круппе въздъхна и подаде бучката сирене на мъжа, който седеше вдясно от него.
— Круппе го чува — призна той уморено. — Иска или не — чува го. Безкрайно бръмчене, което кънти в главата му. И при всичко, което Круппе е видял, при всичко, което подозира, че е, той си е просто Круппе, човек, който би предизвикал боговете в собствената им игра.
— Може би ние сме твоите Съмнения — каза говорителят, — срещу които ти никога не си се боял да се изправиш, както и сега. При все че се стремим да те върнем, при все че настояваме да се бориш за живота на Даруджистан, за живота на многото свои приятели, а и за живота на младостта, в чиито нозе ще падне Монетата.
— Тя пада тази нощ — каза Круппе. При тези негови думи шестимата просяци кимнаха, въпреки че наблягаха най-вече на хляба и сиренето. — Е, да приеме ли тогава предизвикателството Круппе? Какво са боговете, в края на краищата, ако не съвършените жертви? — Той се усмихна, вдигна ръце и размаха пръсти. — За Круппе, чиято слабост на ръцете е сравнима единствено със слабостта на ума му? Съвършени жертви на самоувереността, твърди Круппе, вечно заслепени от арогантността, вечно уверени в своята непогрешимост? Не е ли чудно, че са оцелели толкова дълго?
Говорителят кимна и отговори с уста, пълна с хляб и сирене.
— Може би сме твоите Дарби тогава. Похабени, между другото.
— Възможно е — каза Круппе с присвити очи. — Но ето, че говори само един от вас.
Просякът помълча, за да преглътне, после се изсмя и очите му блеснаха на светлината на свещта.