— Може би на другите тепърва им предстои да намерят своя глас, Круппе. Чакат само заповедта на своя господар.
— Може — въздъхна Круппе и се приготви да става, — но Круппе е пълен с изненади.
Говорителят го погледна.
— Връщаш се в Даруджистан?
— Разбира се — отвърна Круппе и се изправи с тежко пъшкане. — Той само поизлезе замалко, да подиша нощен въздух, толкова по-чист извън тесните стени на града, не си ли съгласен? Круппе трябва да се упражнява, да изостря своите бездруго удивителни способности. Една разходка насън. Тази нощ — заяви той, пъхнал палци в колана си — Монетата пада. Круппе трябва да заеме мястото си в центъра на нещата. Той се връща в леглото си, нощта още е млада. — Очите му пробягаха по просяците. Всички сякаш бяха придобили тежест, здравословен червендалест цвят по извърнатите към него лица. Круппе въздъхна доволно. — За мен, казва Круппе, беше удоволствие, господа. Следващия път обаче нека спретнем ханче, което да не е на върха на хълм. Разбрано?
Говорителят се усмихна.
— О, Круппе, Дарбите не се придобиват лесно, нито Добродетелите, нито Съмненията лесно се преодоляват, а Гладовете винаги са стимул за катерене.
Круппе го изгледа с присвити очи и промърмори:
— Круппе е малко по-умен.
Излезе и кротко затвори вратата. Върна се по пътеката, стигна до кръстопътя и се спря пред увитата в зебло фигура, полюшваща се на клона. Сложи юмруци на кръста си и я огледа.
— Знам кой си — каза той ведро. — Ти си последното отражение на Круппе, за да се допълни в съня му тази редица от лица пред него, които са самият Круппе. Или така поне си склонен да твърдиш. Ти си Смирение, но както всеки знае, за Смирение няма място в живота на Круппе, запомни това. Тъй че ще си останеш тук. — С тези думи той отмести погледа си към великия град, огрял небето на изток в синьо и зелено. — Ах, тази великолепна огнена перла Даруджистан, дом е тя за Круппе. И това — добави той, след като тръгна отново — е точно така, както трябва да е.
От пристана покрай брега на езерото, нагоре по стъпаловидните тераси на кварталите Джадроуби и Дару, между храмовите комплекси и благородническите имения, та чак до върха на хълма Величие, където се събираше градският съвет, плоските покриви, сводестите фронтони, конусовидните кули, камбанариите и платформите на Даруджистан бяха скупчени в такова хаотично изобилие, че само главните улици не бяха вечно затулени от слънцето.
Факлите, очертаващи по-често използваните улички, бяха кухи пръти, стиснали камъните от пемза с пръсти от почерняло желязо. Захранван през старите, проядени медни тръби, газът със съсък бълваше огнени топки покрай шуплестите камъни — треперлив пламък, който мяташе синя и зелена светлина. Газът се извличаше от огромните пещерни кухини под града и преминаваше през огромни клапи. За тези съоръжения се грижеха Сиволиките, мълчаливи мъже и жени, които се движеха като привидения под настланите с каменни плочи градски улици.
От петстотин години диханието на газа беше захранвало поне един от градските квартали. Въпреки че тръби се бяха разкъсвали от разбушували се пожари и огнени езици бяха изригвали на стотици стъпки в небето, Сиволиките бяха издържали — късаха оковите и изправяха на колене своя невидим дракон.
Под градските покриви съществуваше един долен свят, вечно окъпан в синкаво сияние. Такава светлина бележеше главните булеварди и оживените тесни и криви пасажи на градските пазари. В града обаче над двайсет хиляди улички, широки едва колкото да мине през тях двуколка, оставаха в сянка, нарушавана единствено от някой понесъл факла гражданин или от фенерите на Градската стража.
Денем покривите бяха светли и горещи под жежкото слънце, отрупани с пърхащите знамена на домашния бит, съхнещи на езерния вятър. Нощем звезди и луна огряваха един свят, оплетен с празни простори за пране и хаотични сенки.
В тази нощ един младеж вървеше покрай конопените въжета и през смътните сенки. Полумесецът горе сечеше пътя си през тънки облаци като божи ятаган. Младежът беше облечен в оцапана със сажди дрипа, увита около тялото му, лицето му беше скрито по същия начин, само с процеп за очите, които оглеждаха близките покриви. На гърдите му беше пристегнат широк колан с джобове и халки, държащи сечивата на занаята му: намотки медна тел, железни клинове, три триончета, всяко увито в промазана кожа, пчелен клей и сплескана буца восък, кълбо рибарска корда, кама с тънко острие и нож за мятане, и двете прибрани в кании под лявата мишница.
Носовете на меките обувки на крадеца бяха намазани с катран. Докато вървеше по плоския покрив, той внимаваше да не отпуска тежестта си на пръстите и черният битум на покривната настилка оставаше почти недокоснат. Младежът стигна до ръба на сградата и погледна надолу. На три етажа под него се виждаше градинка, смътно осветена от четири газени лампи, поставени по ъглите на покритото с плочи дворче, в средата на което имаше фонтан. Пурпурно сияние обгръщаше зеленината покрай стените на дворчето и пробягваше по водата, ромонеща по няколкото тераски до плиткия басейн на фонтана. На пейка до фонтана седеше потънал в сън пазач, копието му бе положено на коленете му.