Имението Д’Арл беше третото по най-високата част на булевард „К’рул“, който се изкачваше по първия от хълмовете на вътрешния град до широк кръгъл двор, обрасъл с бурени и осеян с полузаровени долмени. Срещу този двор се издигаше храмът на К’рул с древните си каменни зидове, нашарени с дантела от пукнатини и обрасли с мъх.
Последният монах на Древния бог беше умрял преди поколения. Квадратната камбанария, която се издигаше над вътрешния двор на храма, пазеше архитектурния стил на един отдавна умрял народ. Четири розови мраморни стълба бележеха ъглите на високата платформа, все още крепяща стръмния покрив със страни, покрити с потънали в зеленикава патина бронзови плочи.
Камбанарията се издигаше над десетина плоски покрива на къщи, принадлежащи на знатни фамилии. Една такава постройка се беше прилепила до една от грубите стени на храма, а през покрива й се беше проснала тежката сянка на кулата. На покрива се беше присвил убиец с оцапани с кръв длани.
Тало Крафар от клана Джъриг Денат вдиша няколко пъти и дъхът със съсък изпълни дробовете му. Потта бе набраздила челото му с кални вадички и капеше от месестия му клюнест нос. Опулените му тъмни очи се бяха вторачили в дланите му, защото кръвта, която ги беше оцапала, беше неговата собствена.
Задачата му тази нощ беше „Скитник“ — да патрулира по градските покриви, които, с изключение на някой случаен крадец, бяха неприкосновено владение на убийците, пътят, по който можеха да обикалят града незабележими. Задачите им бяха свързани с някои неофициални дейности — или с продължаването на някоя кръвна вражда, или с наказването за измяна. Съветът управляваше денем, под погледа на гражданството; Гилдията властваше нощем, без да оставя свидетели. Така си беше открай време, откакто Даруджистан се бе издигнал на бреговете на Лазурното езеро.
Тало тъкмо пресичаше някакъв съвсем безобиден покрив, когато една стрела на арбалет го удари в лявото рамо със силата на ковашки чук. Ударът го отхвърли назад и той падна и дълго се взира зашеметен в загърнатото в рехава облачна пелена небе. Чудеше се какво е станало. Накрая, след като изтръпналостта постепенно отстъпи място на адската болка, се изви на една страна. Металната стрела го беше пробола, беше изхвърчала от рамото му и сега лежеше върху намазаните с катран плочи на няколко стъпки от него. Той се претърколи няколко пъти, докато не се добра до окървавеното парче желязо.
Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че стрелата не е на крадец. Беше изхвърлена от оръжие на професионален убиец. След като този факт си проби път през обърканите мисли на Тало, той се надигна с мъка на колене, после стана и залитайки се добра до ръба на сградата.
Смъкна се в някаква задънена уличка. От раната му зашуртя кръв. Той изохка, приклекна и се замисли. Тази нощ беше започнала война между наемните убийци. Но кой водач на клан бе толкова глупав, че да си въобрази, че може да оспори властта на Воркан в Гилдията? Тъй или иначе, трябваше да се върне в гнездото на своя клан, стига да можеше. Щом стигна до този извод, той се затича.
Тъкмо се беше шмугнал в сенките на третата уличка, когато по гръбнака му полазиха ледени тръпки. Тало затаи дъх и замръзна на място. Усещането, което го бе пронизало, беше безпогрешно като инстинкт: някой го дебнеше. Той погледна плувналата в кръв предница на ризата си и разбра, че няма надежда да надбяга преследвача си. Онзи, който го дебнеше, несъмнено го беше видял да влиза в уличката и сега го държеше на прицел. Най-малкото, на негово място Тало щеше да го отиграе точно така.
Трябваше да обърне играта, да постави капан. А за това му бяха нужни покривите. Тало огледа близките сгради. На две улици вдясно от него беше храмът на К’рул. Погледът му се прикова в тъмния силует на някогашната камбанария. „Там!“
Катеренето го беше довело почти до безсъзнание и сега той се беше присвил в сянката под камбанарията. Усилията бяха изтласкали от рамото му ужасяващо количество кръв. Беше виждал кръв и преди, разбира се, но не толкова от собствената си, и то наведнъж. За първи път се замисли сериозно дали няма да умре. Ръцете и краката му бавно изтръпваха и той знаеше, че ако се задържи тук по-дълго, изобщо няма да може да слезе. Изпъшка тихо и се надигна. Стрехата беше само на няколко крачки, но той не издържа и се смъкна на колене.
Задъхваше се, но избута от ума си всякакви мисли за провал. Оставаше му само да се спусне по вътрешната стена на храма до двора, а после да се покачи по спиралното стълбище на камбанарията. Две задачи. Две простички задачи. А скриеше ли се в сенките на камбанарията, можеше да следи всички покриви наоколо. И гонителят му щеше да му влезе в мерника. Тало се спря да опипа арбалета на гърба си и трите стрели, прибрани в колчана на лявото му бедро.