— Попитайте него — отвърна Пенелопа — и ще видите дали и той счита това за забавно.
След този последен и сполучлив удар дъщеря ми ме остави.
Когато Пенелопа си отиде, аз реших да попитам мистър Франклин, макар и само за нейно успокоение. За нашия разговор по този въпрос още през същия ден вие ще узнаете подробно, когато му дойде времето. Но тъй като не желая да възбуждам вашето любопитство и после да ви разочаровам, то позволете ми да ви предупредя още сега, че във водения с мистър Франклин разговор относно фокусниците нямаше нито следа от шеговитости. За голямо мое учудване мистър Франклин, също, като Пенелопа, погледна на този въпрос най-сериозно. Колко сериозно? — това ще разберете, като узнаете, че според него това означавало Лунният камък.
Четвърта глава
Мене наистина ме е жал да ви занимавам, със себе си и с плетения си стол. Аз добре разбирам, че един сънлив старец, седнал на слънце в задния си двор — не е нещо много интересно за убиване на времето. Но в разказа всяко нещо трябва да дойде с времето си и вие ще трябва да се повъртите около мен още малко, докато пристигне мистър Франклин Блейк.
Преди да успея отново да подремна, след като дъщеря ми си отиде, спокойствието ми бе нарушено от дрънкането на чинии и паници в кухнята, което означаваше, че вечерята е готова. Тъй като аз се хранех в стаята си и нямах нищо общо с общата вечеря в прислужническата столова, на мене ми оставаше само да им пожелая добър апетит и отново да се разположа на своя стол. Аз току-що се канех да стана и за тая цел вече протягах нозете си, когато навън изтича друга жена. Този път не беше дъщеря ми, а Нанси, миячката на съдове. Аз бях точно на пътя й и когато тя ме помоли да я пусна да мине, аз забелязах, че лицето й беше нацупено — а подобно нещо по принцип като глава на прислугата аз никога не пропускам да разследвам.
— Защо бягате от вечеря, Нанси? Какво се е случило?
Нанси се опита да се изплъзне, без да ми отговори, но аз станах и я хванах за ушенцето. Тя е миличка, пълничка девойка, а пък аз си имам обичая да показвам по този начин приятелското си внимание към младите девойки.
— Какво има? — попитах я аз още веднъж.
— Розана пак е закъсняла за вечеря — отвърна тя — и мене ме изпратиха да я повикам. Всичката тежка работа в тая къща пада на моите плещи. Пуснете ме, мистър Бетъридж!
Розана беше нашата втора прислужница. Понеже изпитвах известно състрадание към нашата втора прислужница (вие ей сега ще разберете защо) и по лицето на Нанси разбрах, че тя ще намери своята другарка и ще почне да й се кара — нещо, което при дадените обстоятелства беше съвсем излишно, мене ми хрумна мисълта, тъй като сега аз нямах друга работа, бих могъл сам да отида за Розана и да й намекна, че в бъдеще трябва да бъде поточна. Аз знаех, че тя по-леко ще понесе това от м е и.
— Къде е Розана? — попитах аз.
— Разбива се, на пясъците! — отвърна Нанси, като тръсна глава. — На нея пак й стана лошо тая заран, та отиде да подиша малко чист въздух. Тя просто ме изкарва от търпение!
— Върнете се на вечеря, момичето ми — рекох й аз. — Мене тя не ме изкарва от търпение и аз ще отида да я доведа.
Нанси (която има прекрасен апетит) остана доволна. А когато е доволна от нещо,.тя изглежда доста хубавичка. И тогава аз я милвам под гушката. Това е безнравствено, но е навик.
И така, аз си взех бастуна и се отправих към брега и пясъците…
Не, за това е още рано. Съжалявам, че пак ще ви позабавя, ала вие непременно трябва да изслушате историята на пясъците и историята на Розана — тъй като въпросът с диаманта е тясно свързан с тях. Колко прилежно се старая да не се отклонявам от разказа си и колко лошо ми се удава! Но какво да се прави? Хора и неща се преплитат по такъв досаден начин на този свят и сами се натрапват на нашето внимание! Нека приемем това спокойно, нека бъдем кратки и ние скоро ще проникнем в самата глъбина на тайната, обещавам ви!
Розана (елементарната вежливост изисква да говорим най-напред за хората, после за нещата) беше единствената нова прислужница в нашия дом. Четири месеца преди времето, за което пиша, моята господарка бе ходила в Лондон и бе посетила някакво изправително заведение, имащо за цел да не допуска пропаднали жени, освободени от затвора, отново да тръгнат по лошия път. Като видяла, че моята господарка се интересува от работата на това заведение, директорката й обърнала вниманието върху една девойка, на име Розана Спирман, и й разказала една твърде печална история, която нямам сили да повтарям, тъй като не обичам да са вълнувам без нужда, както, вярвам, не обичате и вие. Казано накратко, Розана Спирман била крадла, ала не крадла като крадците, които си подреждат цели кантори в Сити и вместо веднъж крадат систематически от хиляди хора — затова тя попаднала в лапите на полицията, хвърлили я в затвора, а сетне я изпратили в изправителен дом. Мнението на директорката за Розана било (въпреки предишните й постъпки), че тази девойка не била като другите и че на нея й трябвало само удобен случай, за да се покаже достойна за съчувствието на някоя добра християнка. Моята господарка (като добра християнка, ако изобщо има такива) рекла на директорката: