— Розана Спирман ще има този случай като прислужница при мен.
Една седмица по-късно Розана Спирман постъпи на работа при нас като втора прислужница. Нейната история не беше разказана никому освен на мис Рейчъл и на мен. Благоволявайки да се съветва с мен по много въпроси, господарката се посъветва с мен и относно Розана. Придобил напоследък привичката на покойния сър Джон — всякога да се съгласявам с милейди, аз искрено се съгласих с нея и относно Розана Спирман.
Рядко се представя по-добър случай от този, който се падна на тази наша бедна девойка. Никой измежду прислугата не можеше да я упрекне за нейното минало, защото никой не го познаваше. Тя получаваше заплата и се ползуваше с известни преимущества наравно с всички останали; от време на време господарката я насърчаваше с няколко любезни думи. В замяна на това, трябва да кажа, Розана се оказа достойна за тия ласкави отношения към нея.
Макар и не много здрава и страдаща понякога от тези нейни припадъци, за които споменах по-горе, тя вършеше работата си тихо и безропотно, старателно и задоволително; но освен с дъщеря ми Пенелопа, която бе винаги любезна, макар и не много близка с нея, Розана някак си не можа да се сприятели с другите прислужници.
Не знам защо, тази девойка не им се хареса. В нея нямаше красота, която да събуди у другите завист; тя беше най-обикновената наглед девойка в цялата къща и отгоре на това едното й рамо бе по-високо от другото. Мисля, че на прислужниците най-много не им се нравеше нейната мълчаливост и склонност към уединение. Тя четеше или работеше през свободните си часове, когато другите бъбреха и клюкарствуваха помежду си. А когато идваше нейният ред да излезе навън, в девет случаи от десет Розана спокойно слагаше шапката си и отиваше да се поразходи сама. Тя никога и с никого не се караше, никога не се обиждаше; само дето упорито и вежливо се държеше настрана от всички. Прибавете към това и факта, че макар и да не беше красива, в нея имаше нещо, което я правеше да изглежда не като прислужница, а като благородна дама. Може би това личеше по гласа и, а може би по лицето й. Аз мога само да кажа, че другите жени забелязаха това още от първия ден, когато тя постъпи на работа при нас, и почнаха да говорят (съвсем несправедливо), че Розана Спирман важничи.
Разказал вече историята на Розана, аз ще спомена само за една от многото странности на тази девойка, за да премина след това към историята на пясъците.
Нашият дом е разположен високо на брега на Йоркшир, близо до морето. Наоколо има прекрасни места за разходка — във всички направления освен в едно. Според мен, това е едно ужасно място за разходка. Вървиш четвърт миля през тъжна елхова гора, минаваш между ниски отвесни скали и се озоваваш в най-уединеното и неприветливо заливче по цялото наше крайбрежие.
Тук пясъчните дюни се спускат към морето и завършват с две заострени скали, които се подават от водата една срещу друга. Едната се нарича Северен, а другата — Южен нос. Между тия две скали се намират най-страшните плаващи пясъци по цялото йоркширско крайбрежие. По време на отлив в техните глъбини става нещо, което кара цялата им повърхност да трепере по най-необикновен начин. Затова тукашните жители ги наричат Подвижни пясъци. Голяма плитчина, простираща се па половин миля от устието на залива, задържа силния напор на океана. И зиме, и лете, когато приливът нахлуе над тази плитчина, морските вълни сякаш остават някъде зад нея и водата прониква в залива като голяма струя, която безшумно залива пясъка. Уединено и страшно място, мога да ви кажа! Никаква лодка не се осмелява да навлезе в тоя залив. Децата от нашето рибарско селище, наричано Кобс Хол, никога не идват тук да играят. Дори и птиците, както ми се струва, гледат да отлетят по-далеч от Подвижните пясъци. Ето защо обстоятелството, че по време на своята почивка една млада жена, която има възможност да избира от десетина приятни места за разходка и която винаги може да си намери някой да я придружава, стига само да каже: „Елате!“, предпочита такова едно място, където плете или чете сам-самичка — вече минава всички граници на вероятното, уверявам ви! Но — обяснявайте си го, както щете — това беше любимото място за разходка и почивка на Розана Сиирман. Само един или два пъти тя бе ходила до Кобс Хол, при единствената си приятелка, която имаше из нашите места и за която ще ви разкажа малко по-късно. Но ето че сега и аз тръгвах към същото това място, за да доведа девойката на вечеря. И с това ние благополучно се връщаме към началото на разказа и отново се отправяме към страшните пясъци.