Не срещна девойката в елховата горичка. Когато се промъкнах между дюните към брега, аз я видях — с малката си сламена шапка и с простата си сива мантия, която тя винаги носеше, за да скрие, доколкото е възможно, уродливото си рамо. Розана седеше сам-самичка и гледаше към плитчината, към морето. Когато се приближих до нея, тя се стресна и извърна глава настрани. Като шеф на прислугата аз по принцип никога не пропускам да разбера защо някой не ме гледа в очите; обърнах я към себе си и видях, че Розана плаче. Една от шестте хубави носни кърпички, подарени ми от господарката, се намираше в джоба ми. Аз я взех и казах на Розана:
— Елате да поседим заедно, мила моя, някъде на брега. Най-напред ще изтрия сълзите ви, а после ще се осмеля да ви попитам защо плачете.
Когато станете на моите години, вие ще разберете, че сядането на брега отнема много повече време, отколкото ви се струва сега. Докато аз се настанявах, Розана сама изтри очите си със своята носна кърпичка, много по-проста от моята — евтина, басмена. Розана изглеждаше много потисната и много нещастна, но когато я помолих, тя седна до мен като добро момиченце. Когато искате по-скоро да утешите някоя жена, вземете я на коленете си. Аз си спомних за това златно правило, ала Розана не беше Нанси — и в това се състоеше цялата беда!
— А сега кажете ми, мила моя — продължих аз, — защо плачете?
— За отминалите години, мистър Бетъридж — спокойно отвърна Розана. — От време на време аз си спомням миналия си живот.
— Хайде, хайде, моето момиче! — рекох й аз. — Вашият минал живот е вече загладен. Защо не забравите за него?
Тя ме хвана за ревера на палтото. Аз съм небрежен старик и хубавичко си пръскам дрехите, когато ям и пия. От време на време някоя от прислужниците се залавяше да почисти дрехите ми. Само един ден преди това Розана бе изчистила едно петно от ревера на сакото ми с някакъв нов препарат — гарантирано средство за премахване на всякакви петна. Мазнината бе изчезнала, но на нейното място върху основата на сукното бе останало някакво тъмно петънце. Девойката посочи това място и поклати глава.
— Петното се изчисти — рече тя, — но мястото, където беше, все още личи, мистър Бетъридж… Мястото личи!
На забележка, направена на човек ненадейно, по повод на неговото собствено сако, не е така лесно да се отговори. Нещо вътре в самата девойка ме накара особено да я съжаля в тази минута. Макар че не беше красива, Розана имаше хубави кафяви очи и гледаше с някакво уважение на мен — на моята спокойна старост, на моята репутация като на нещо, което тя самата никога не ще може да достигне. И сърцето ми се изпълни със състрадание към нашата втора прислужница. Тъй като не се чувствувах способен да я утеша, на мен ми оставаше да направя само едно — да я заведа на вечеря.
— Помогнете ми да стана — казах аз. — Вие сте закъснели за вечеря, Розана, и аз дойдох да ви отведа.
— Вие, мистър Бетъридж! — учуди се тя.
— Изпратиха Нанси да ви извика — продължих аз, — но си помислих, че на вас ще ви бъде по-леко, ако ви се поскарам аз…
Вместо да ми помогне да стана, горката девойка лекичко ми стисна ръката. Тя с усилие задържа сълзите си да не потекат отново — нещо, което ми хареса и ме накара да я уважавам.
— Вие сте много добър, мистър Бетъридж — каза тя. — Не ми се яде сега. Позволете ми да постоя тук още мъничко.
— Защо обичате да стоите тук? — попитах я аз. — Какво ви носи винаги все към това тъжно и печално място?
— Нещо ме тегли насам — отвърна девойката, като рисуваше с пръст някакви фигури върху пясъка. — Мъча се да не идвам насам и не мога. Понякога… — продължи тя тихичко, сякаш се боеше от собственото си въображение — понякога, мистър Бетъридж, на мен ми се струва, че тук именно ме чака и моят гроб.
— Вас ви чака агнешко печено и пудинг с дреболии — рекох аз. — Хайде сега да вечеряте! Ето какво се получава, Розана, когато човек много философствува на гладен стомах!
Аз я мъмрех твърде строго, възмутен, естествено (на моите години), че жена на двадесет и пет може да говори за близката си смърт!
Розана сякаш не чу думите ми. Тя сложи ръка на рамото ми и не ми даде да стана.