Пета глава
Когато останахме сами, аз направих нов опит да се вдигна от пясъка. Мистър Франклин ме спря.
— Това зловещо място има едно преимущество — каза той, — че тук сме сами. Не ставайте, Бетъридж, имам да ви казвам нещо.
Докато той говореше, аз го гледах и се мъчех да открия някакво сходство между момчето, което помнех, и мъжа, който стоеше пред мен. Мъжът просто ме обърка. Колкото и да го гледах, аз не можех да позная розовите бузки на момчето, нито гладкото му личице. Сега мистър Франклин имаше блед вид; а долната част на лицето му беше покрита, за мое голямо разочарование, с кестенява брада и мустаци.
Неговата жива непринуденост беше твърде приятна и привлекателна, това трябва да призная, ала тя не можеше да се сравни с предишното му безцеремонно държане. И още нещо: някога той обещаваше да стане висок, а ето че не беше удържал обещанието си. Беше спретнат, строен и добре сложен, но все пак не му достигала един-два инча до среден ръст. С една дума, той никак не отговаряше на моите очаквания. Изминалите години не бяха оставили у него нищо от предишното освен прямия, открит поглед. Само в това аз отново открих нашето мило момченце и с това завърших своите изследвания.
— Добре дошли по родните места, мистър Франклин! — рекох аз. — Още по-приятно е, че ви виждаме няколко часа по-рано, отколкото ви очаквахме.
— Има причини за моето пристигане по-рано — отвърна мистър Франклин. — Подозирам, Бетъридж, че през последните три-четири дни в Лондон мене ме следяха; взех сутрешния, а не следобедния влак, защото исках да се изплъзна от погледа на някакъв мургав чужденец.
Тия негови думи извънредно много ме изненадаха. В ума ми като мълния проблесна мисълта за тримата фокусници и за предположението на Пенелопа, че те са имали намерение да причинят някаква вреда на мистър Франклин Блейк.
— Кой ви следи, сър, и защо? — попитах аз.
— Разкажете ми за тримата индуси, които са идвали днес при вас — рече мистър Франклин, без да обърне внимание на моя въпрос. — Твърде възможно е, Бетъридж, моят чужденец и тримата фокусници да се окажат участници в една и съща загадка.
— А вие как узнахте за фокусниците, сър? — попитах аз, отговаряйки на въпроса с въпрос.
Това, разбира се, беше твърде невъзпитано от моя страна. Но щом вие не очаквате много от бедната човешка природа… тогава не очаквайте много и от мен.
— Видях Пенелопа — продължи мистър Франклин — и тя ми каза. Вашата дъщеря обещаваше да стане хубавичка девойка, Бетъридж, и както виждам, удържала е обещанието си. Пенелопа има хубави ушенца и малки крака. Притежаваше ли и покойната мисис Бетъридж тия неоценими качества?
— Покойната мисис Бетъридж притежаваше доста много недостатъци, сър — рекох аз. — Един от тях, ако ми позволите да спомена, се състоеше в това, че тя непрекъснато се отклоняваше от работата си и от главния предмет на разговора. Приличаше по-скоро на муха, отколкото на жена: не можеше върху нищичко да се съсредоточи.
— Тъкмо жена за мене — забеляза мистър Франклин. — И аз не мога върху нищо да се съсредоточа. Бетъридж, вие сте станали още по-остроумен! Вашата дъщеря ми спомена за това, когато я разпитах по-подробно за фокусниците. „Татко ще ви разкаже всичко, сър; той е просто забележителен човек за годините си и умее да се изразява тъй безупречно“ — това са думи на Пенелопа, при които тя божествено се изчерви. И въпреки всичкото си уважение към вас, аз не можах да се удържа да не… Впрочем, това не е важно; аз я познавах още като момиченце и тя не е станала по-лоша. Но нека поговорим сериозно. Какво правеха тук фокусниците?
Аз останах малко недоволен от дъщеря си — не за това, че бе позволила на мистър Франклин да я целуне — на мистър Франклин това е позволено, — но затова, дето ме принуди да разказвам тая глупава история, която бях чул от нея. Обаче сега вече нищо не можеше да се направи и аз трябваше да преизложа всички обстоятелства. Веселото настроение на мистър Франклин изчезваше все повече и повече, докато аз говорех. Той седеше, смръщил вежди, и подръпваше брадата си. Когато свърших, той повтори два от въпросите, които главният фокусник беше задал на момчето — вероятно с цел да ги запомни по-добре.
— „По този път ли ще мине днес англичанинът? Носи ли англичанинът това със себе си?“ Струва ми се — каза мистър Франклин, като извади от джоба си малък запечатан пакет, — че ТОВА означава ето що: ТОВА, Бетъридж, означава прочутия диамант на моя чичо Хърнкасл.