— Боже господи, сър! — извиках аз. — Как е попаднал у вас диамантът на нечестивия полковник?
— В своето завещание нечестивият полковник е оставил този диамант на Рейчъл като подарък за рождения й ден — отговори мистър Франклин. — А моят баща, като изпълнител на завещанието на нечестивия полковник, ми поръча да го донеса тук.
Ако в този миг морето, което безшумно заливаше Подвижните пясъци, се бе превърнало пред очите ми в суша, съмнявам се дали това би ме учудило повече, отколкото думите на мистър Франклин.
— Полковникът е оставил диаманта на мис Рейчъл?! — възкликнах аз. — А вашият баща, сър, е станал изпълнител на неговото завещание? Та аз бях готов да се обзаложа на каквото щете, мистър Франклин, че вашият баща не би се докоснал до полковника дори и с маша.
— Силни думи, Бетъридж! Какво лошо би могло да се каже за полковника? Той бе човек от вашето поколение, не от моето. Разкажете ми, каквото знаете за него, а пък аз ще ви разкажа как баща ми е станал изпълнител на завещанието му; ще ви разкажа и някои други работи. В Лондон научих няколко нови и не твърде благовидни неща за моя чичо Хърнкасл и неговия диамант и сега бих желал да чуя дали ще потвърдите. Вие току-що го нарекохте „нечестивия“ полковник. Поразровете паметта си, стари ми приятелю, и ми кажете — защо?
Разбрах, че говори сериозно, и му разказах всичко, което знаех.
Ето и същността на моя разказ, изложен тук специално за вас. Бъдете много внимателни, инак съвсем ще се объркате, когато навлезем по-дълбоко в тази история. Изхвърлете от ума си всички други мисли — децата, обеда, новата шапка и прочие. Помъчете се да забравите политиката, конете, борсата в Сити, както и всички неприятности във вашия клуб. Надявам се, че няма да изтълкувате криво тази моя смелост; аз пиша това само за да привлека вашето внимание, любезни читателю! Боже мой! Та нима не съм виждал в ръцете ви най-големите автори и мигар не знам как лесно се отвлича вашето внимание, когато бива изисквано от някоя книга, а не от човек?
Аз вече споменах малко по-горе за бащата на моята господарка, стария лорд с буйния характер и с дългия език. Той имаше всичко на всичко пет деца. Най-напред двама сина; после, след доста дълго време, жена му роди три дъщери, една след друга, и толкова начесто, колкото природата позволява. Моята господарка, както вече споменахме, беше най-младата и най-хубавата. Най-старият син Артър наследи титлата и имението на баща си. Вторият, достопочтеният Джон, получи богато наследство от един свой роднина и постъпи на военна служба.
Лоша птица е тази, която замърсява собственото си гнездо. Аз чувствувам благородното семейство Хърнкасл като мое гнездо; и ще го смятам за милост, ако ми се разреши да не навлизам в подробности относно достопочтения Джон. Аз съм дълбоко убеден, че той бе един от най-големите негодяи, живели някога на този свят. И едва ли бих могъл да кажа нещо повече за него. Той постъпи на служба в гвардейския полк. Но трябваше да напусне гвардията още преди да навърши двадесет и пет — не е важно защо. Строгата дисциплина не беше по вкуса на достопочтения Джон. Той се отправи за Индия, да види дали и там са тъй строги и да помирише малко барут. Що се отнася до храброст — за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че той представляваше някаква смесица от булдог, пехливански петел и дивак. Хърнкасл взел участие в превземането на Серингапатам. Скоро след това преминал в друг полк, а след време — в трети. Тук той бил произведен полковник, получил слънчев удар и се завърнал в Англия.
Хърнкасл пристигнал в родината си с такова лошо име, че пред него се затворили вратите на всичките му роднини; моята господарка, току-що омъжена, първа разгласи (със съгласието на мъжа си, разбира се), че нейният брат никога няма да стъпи в дома й. Макар че името на полковника било замърсено с много петна, аз ще спомена само петното, оставено от Лунния камък.
Говори се, че полковникът въпреки своята смелост никому не откривал по какъв начин е завладял тази индийска скъпоценност. Той никога не се опитвал да продаде диаманта — нямал нужда от пари и (трябва да бъдем справедливи) не държал много на тях. Никому не го подарил и дори не го показвал на никоя жива душа. Някои говореха, че се страхувал да не би камъкът да му създаде неприятности с военните власти; други (непознаващи характера на този човек) твърдели, че той не смеел да покаже диаманта от страх да не заплати за това с живота си.
В последните слухове, може да се предполага, има известна доза истина. Макар и да не може да се каже, че се е страхувал, по истината е, че в Индия върху него били извършени две покушения и всички били твърдо убедени, че причината за това бил Лунният камък. Когато полковникът се завърнал в Англия, всички почнали да го избягват — това също било приписано на Лунния камък. Тайната на полковника се намесила в целия му живот, отчуждавала го от неговите съотечественици и го поставила извън закона — ако може така да се каже. Мъжете не го пускали в своите клубове; жените (а те не били малко), за които той искал да се ожени, му отказвали; приятели и роднини се правели на късогледи, когато го срещали на улицата.