— И какво е направил вашият баща, сър? — попитах аз.
— Какво е направил? — повтори мистър Франклин. — Ще ви кажа какво е направил. Той приложил прекрасната човешка способност, наречена здрав смисъл, при оценката на писмото. И решил, че всичко това са просто глупости… По време на своите странствувания из Индия полковникът навярно е задигнал отнякъде това ненужно стъкълце, като го е взел за диамант. Що се отнася до опасенията му, че ще бъде убит, и до взимането на предохранителни мерки за опазване на неговия живот и на ненужното стъкълце, то сега е деветнадесети век и всеки здравомислещ човек трябва само да се обърне към полицията. Известно било, че полковникът от много години вече употребявал опиум и ако единствената възможност да се добере до скъпоценните документи, които се намирали у него, се състои в това, да приеме една безсмислица за факт, то баща ми бил напълно готов да поеме върху себе си тая смешна отговорност, още повече, че тя не носела след себе си никакви неприятности и грижи. Диамантът и запечатаните инструкции били настанени в касата на банкера, а писмата на полковника, съобщаващи периодически, че той е жив, били получавани и отваряни от адвоката на баща ми. Нито един разумен човек при подобни обстоятелства не би могъл да погледне на нещата другояче. На нас, Бетъридж, ни изглежда вероятно само това, което се съгласува със собствения ни житейски опит; и ние вярваме в тайнственото и необикновеното само тогава, когато прочетем за него във вестника.
От всичко това на мене ми стана ясно, че мистър Франклин счита мнението на баща си за полковника като прибързано и погрешно.
— А какво е вашето лично мнение по този въпрос, сър? — попитах аз.
— Нека първо свършим с историята на полковника — отвърна мистър Франклин. — За ума на англичанина, Бетъридж, е характерно отсъствието на всякаква система и вашият въпрос, стари ми приятелю, е добър пример за това. Когато престанем да правим машини, ние сме (в умствено отношение) най-небрежният, най-немарливият народ на земята!
„Ето какво ще рече чуждестранно възпитание! — помислих си аз. — Сигурно във Франция се е научил тъй да се подиграва със своя народ.“
В това време мистър Франклин продължи прекъснатия си разказ.
— Баща ми получил нужните му документи и оттогава не видял повече своя шурей. Година след година в предварително уговорените дни — предварително уговореното писмо пристигало от полковника и било отваряно от нашия адвокат. Аз сам видях цял куп от тия писма. Те всички съдържат една-едничка кратка и делова фраза: „Сър, това ще удостовери, че аз съм още жив. Нека диамантът си остане там, където е Джон Хърнкасл.“ Това било всичко, писано от него, и то пристигало най-редовно в определения ден. Но преди около осем месеца съдържанието на писмата за пръв път било изменено. Сега то гласяло: „Сър, говорят, че съм на умиране. Елате при мен и ми помогнете да си съставя завещанието.“ Адвокатът отишъл и намерил полковника в малката му крайградска вила, сред принадлежащата към нея земя, където полковникът живял самичък от деня на завръщането си в Англия. Той държал кучета, котки и птици за компания; при него нямало никакъв човек освен приходящия прислужник, който се грижел за домакинството му, както и лекуващия го лекар. Завещанието се оказало много просто. Полковникът бил изразходвал голяма част от богатството си за химически опити и изследвания. Завещанието му съдържало само три точки, които той продиктувал от леглото си; намирал се в напълно здраво умствено и душевно състояние. В първата точка той обезпечавал издръжката на своите домашни животни. Втората точка предвиждала основаването на професорска катедра по експериментална химия в един от северните университети. В третата точка полковникът завещал Лунния камък като подарък за рождения ден на своята племенница при условие, че баща ми бъде изпълнител на това негово желание. Отначало баща ми отказал. Но като поразмислил малко, отстъпил: отчасти защото бил уверен, че отговорността му като изпълнител няма да му причини никакви неприятности, и отчасти поради намека на адвоката — направен в интерес на Рейчъл, — че диамантът все пак може да струва нещичко.