„Аз нямам нищо против вас, мистър Дженингз, но вие трябва или да се оправдаете, или да напуснете моя дом“.
Нямах друг избор: трябваше да си отида. Излишно е да се разпростирам върху всичко, което преживях и изстрадах след това. Сега съм само на четиридесет години. Погледнете лицето ми и нека то ви разкаже за мен и за преживените от мен мъчителни години. Накрая съдбата ме доведе по тия места и срещнах мистър Канди. Той имаше нужда от помощник. Относно моите способности аз го насочих за сведения към последния си работодател. Относно моята характеристика му разказах това, което разказвам на вас — и нещо отгоре. Предупредих го за трудностите, които ще възникнат дори и в случай че той ми повярва. „Тук, както и навсякъде — казах му, — аз мразя и избягвам срамната хитрост да живея под чуждо име. Във Фризингхол, както и навсякъде, аз съм еднакво заплашен от облака, който ме преследва, където и да се скрия.“
„Аз не върша нищо наполовина — отговори мистър Канди. — Аз ви вярвам и ви съжалявам. Ако вие сте готов да се изложите на какъвто и да е риск, та и аз съм готов да рискувам с вас.“
Господ да го благослови! Той ми даде покрив, той ми даде работа, той ми даде душевно спокойствие и съм убеден (вече няколко месеца, откакто почувствувах това), че сега вече няма да се случи нищо, което би могло да го накара да се разкайва за постъпката си.
— Клеветата е утихнала, умряла? — попитах аз.
— Тя е жива и дейна, както преди. Но когато се добере дотук, ще бъде вече много късно.
— Вие ще напуснете преди това?
— Не, мистър Блейк, аз ще бъда мъртъв. Десет години вече страдам от неизлечима болест. Няма да крия от вас, че отдавна бих й позволил да ме убие, ако за мен не съществуваше една последна, и то важна връзка с живота. Искам да обезпеча една личност… много скъпа за мен личност, която никога вече няма да видя. Малкото наследство, което ми остана от родителите, не може да й осигури независимост. Надеждата, че ако поживея още известно време, ще мога да увелича това наследство до една определена сума, ме подтикваше да се боря срещу болестта с всички облекчаващи средства, които можех да измисля. Такова средство се оказа само опиумът. На това всесилно обезболяващо средство аз дължа отлагането на смъртната си присъда за много години. Но дори и благодетелните свойства на опиума си имат своята граница. Бързото напредване на болестта ме накара да почна да злоупотребявам с опиума. Сега си плащам за това. Нервната ми система е разнебитена; нощите ми са пълни с ужас. Краят ми не е далече. Нека дойде: аз ненапразно живях и се трудих. Необходимата сума е почти събрана; и аз имам възможност да я попълня, ако последният ми запас от жизнени сили не се изтощи по-рано, отколкото предполагам… Сам не разбирам защо ви разправям всичко това! Не мисля, че съм толкова низък и подъл, та да ви накарам да ме съжалявате. Може би защото си въобразявам, че вие по-лесно ще ми повярвате, ако узнаете, че когато заговорих с вас, аз съм бил твърдо уверен в скорошната си смърт. Не мога да крия, мистър Блейк, вие ме заинтересувахте. Загубата на памет от моя приятел ми послужи като средство да се опитам да се сближа с вас. Разчитах на любопитството, което събуди у вас това, което той искаше да ви каже, както и на възможността от моя страна да удовлетворя това любопитство. Нима няма за мен извинение, че ви се натрапих по този начин? Може би има. Всеки, който е живял като мен, си има своите горчиви минути, когато размишлява върху човешката съдба. Вие сте млад, здрав, богат, заемате високо обществено положение, имате и надежди пред себе си. Вие и хората като вас ми показват слънчевата страна на живота и ме помиряват с този свят, преди да се разделя с него завинаги. Както и да завърши този наш разговор, аз няма да забравя, че вие бяхте така любезен да го приемете. Сега от вас зависи, сър, дали ще ми разкажете това, което възнамерявахте да ми кажете, или ще ми пожелаете добър час…
Имах само един отговор на този негов призив. Без да се колебая нито за минутка, аз му разказах всичко, и то така откровено, както го изложих и в предишните страници.
Когато стигнах до връхната точка в моя разказ, той скочи на крака и ме загледа, едва поемайки дъха си от напрегнато внимание.
— Не ще и съмнение, че аз съм влязъл в стаята — говорех аз. — Не ще и съмнение, че аз съм взел диаманта. И относно тия два неопровержими факта мога само да заявя, че съм извършил това — ако наистина съм го извършил — съвсем несъзнателно!
Езра Дженингз изведнъж ме хвана за ръката.
— Почакайте! — извика той. — Вие ми казахте повече, отколкото предполагате. Имали ли сте някога случай да употребявате опиум?