Той взе една от книгите, които се намираха пред него, и я отвори на място, отбелязано с хартийка.
— Не мислете, че възнамерявам да ви досаждам с лекция по физиология — каза той. — Но смятам за свой дълг да ви докажа, че ви моля да рискувате с този опит не за да оправдаете някаква моя теория. Някои установени принципи и признати авторитети потвърждават моята гледна точка. Дайте ми пет минути от вниманието си и ще се опитам да ви докажа, че науката потвърждава моето предложение; колкото и странно да изглежда, то е основано върху научни данни. Ето най-напред физиологическия принцип, на който аз се позовавам, изложен от знаменития доктор Карпентър. Прочетете го сам.
Езра Дженингз ми подаде листчето, поставено като знак в книгата. На него бяха написани следните редове:
„Има много основание да се смята, че всяко чувствено впечатление, веднъж възприето от зрението, се зарегистрира — така да се каже — в нашия мозък и може да бъде възпроизведено впоследствие, макар ние и да не сме съзнавали, че то е съществувало през цялото това време.“
— Дотук всичко е ясно, нали? — попита Езра Дженингз.
— Съвсем ясно.
Той приближи към мен отворената на масата книга и ми показа пасаж, отбелязан с молив.
— А сега прочетете това описание на един случай — каза той, — случай, който според мен има пряко отношение към вашето положение и към опита, на който аз ви изкушавам да се подложите. Забележете, мистър Блейк, преди да почнете да четете, че сега аз насочвам вниманието ви към един от най-големите английски физиолози. Във вашите ръце е книгата „Физиология на човека“ от доктор Илиътсън; а случаят, който той привежда, му е съобщен от известния авторитет мистър Комб.
Посоченият пасаж съдържаше следните редове: „Доктор Ейбл ми съобщи — казва мистър Комб — за един ирландски носач, който в трезво състояние забравял това, което вършел, когато бивал пиян; но напивайки се отново, той си спомнял за постъпките, извършени по време на по-раншното му напиване. Веднъж, когато бил пиян, той загубил някакъв твърде ценен пакет, но през трезвите си часове съвсем не можел да си обясни това. Следващия път, когато се напил, носачът си спомнил, че оставил пакета в някаква къща; и когато отишъл там, намерил пакета цял-целеничък.“
— И сега всичко е ясно, нали? — попита Езра Дженингз.
— Не може да бъде по-ясно.
Той сложи листчето на предишното му място и затвори книгата.
— Уверихте ли се сега, че говоря, позовавайки се на добри авторитети? — попита той. — Ако не, ще трябва само да посегна за някои книги в този шкаф, а вие — да прочетете местата, които ще ви покажа, и тогава окончателно ще се убедите.
— Аз съм напълно удовлетворен, без да чета нито един ред повече.
— В такъв случай можем да се върнем на вашия личен интерес към тази работа. Трябва, обаче да ви кажа, че против този опит има и какво да се възрази. Ако бихме могли тази година да възпроизведем същите условия, които са съществували през миналата, то несъмнено бихме постигнали и точно същия резултат. Но това е невъзможно. Можем само да се надяваме, че ще наподобим същите условия; и ако не успеем да ви върнем колкото се може по-близко до миналото, нашият опит ще пропадне. Ако ли пък успеем — а аз се надявам на това, — ще можем поне да видим как за втори път извършвате всичко, което сте извършили през нощта след рождения ден на мис Вериндър; а това ще бъде достатъчно да убеди всеки здравомислещ човек, че не сте виновен в съзнателно открадване на диаманта. Вярвам, мистър Блейк, че съм ви изяснил и двете страни на въпроса с пълно безпристрастие. Ако за вас все още има нещо неясно, кажете ма и аз ще се постарая да ви осветля.
— Разбрах много добре всичко, което ми обяснихте — казах аз. — Но трябва да си призная, че има нещо, което ме поставя в недоумение.
— Какво е то?
— Не разбирам действието на опиума върху мен. Не разбирам как съм слязъл по стълбите, как съм минал по коридора, как съм отварял и затварял чекмеджетата на шкафчето и как отново съм се, върнал в стаята си. Всичките тези постъпки са активни прояви. Аз мислех, че опиумът най-напред ви затъпява, а после ви приспива.