— Всеобщо заблуждение относно опиума, мистър Блейк! В тази минута аз напрягам ума си под влиянието на доза лауданум, десет пъти по-силна от дозата, дадена ви от мистър Канди. Но вие не се доверявайте на моя авторитет дори и тогава, когато говоря от личен опит. Очаквах да чуя възражението, което току-що направихте, и предварително си осигурих безпристрастни доказателства, които да бъдат меродавни както във вашите очи, така и в очите на вашите приятели.
Той ми даде втората от двете книги, които се намираха на масата.
— Ето — каза той, — това са прочутите „Признания на един англичанин, който взима опиум“. Вземете тази книга със себе си и я прочетете. На отбелязаната от мен страница ще прочетете, че когато Де Куинси взимал по-голяма доза опиум, той отивал в операта да се наслаждава на музиката или пък скитал из лондонските пазари в събота вечер и с интерес наблюдавал как бедняците с мъка си пазарували нещо за неделния обед. Както виждате, човек, намиращ се под влиянието на опиума, може да се занимава с нещо активно и да се движи от едно място на друго.
— Вие ми отговорихте — казах аз, — ала не напълно. Вие още не сте разяснили действието на опиума върху мен.
— Ще се постарая да ви отговоря с няколко думи — каза Езра Дженингз. — Действието на опиума бива в повечето случаи двояко: отначало възбужда, сетне успокоява. При възбуждащото му действие най-последните и най-ярки впечатления, оставени във вашето съзнание — а именно впечатленията, отнасящи се до диаманта, — по всяка вероятност при вашето болезнено чувствително нервно състояние, са се активизирали във вашия мозък и са подчинили на себе си вашия разсъдък и вашата воля така, както става и при един обикновен сън. Малко по малко, под това въздействие, всичките опасения относно участта на диаманта, които вие сте изпитвали през деня, би трябвало да преминат от състояние на съмнение към състояние на увереност и да ви подтикнат към практическа дейност за опазването на диаманта, като за тази цел направляват вашите стъпки към стаята, в която сте влезли, и насочват вашата ръка дотогава, докато не отворите в шкафчето точно това чекмедже, в което се е намирал скъпоценният камък. Вие сте извършили всичко това под влиянието на опиума. По-късно, когато успокояващото действие е взело връх над възбуждащото действие, вие постепенно сте станали все по-бездеен и накрая сте изпаднали в летаргия. Налегнал ви е дълбокият сън. Когато настъпило утрото и действието на опиума се е преустановило, вие сте се събудили, без да знаете абсолютно нищо за това, което сте извършили през нощта — все едно, че сте били на Луната. Ясно ли ви е сега?
— Толкова ясно — отговорих аз, — че бих желал да продължите по-нататък. Вие ми обяснихте как съм влязъл в стаята и как съм взел диаманта. Но мис Вериндър ме е видяла как съм излязъл от стаята със скъпоценния камък в ръка. Можете ли да проследите моите постъпки след тази минута? Можете ли да отгатнете какво съм направил след това?
— Аз идвам именно до тази точка — отвърна той. — И се надявам, че предполаганият от мен опит не само ще докаже вашата невинност, но ще помогне също така да се намери и изчезналият диамант. След като сте напуснали гостната на мис Вериндър с диаманта в ръка, вие по всяка вероятност сте се върнали във вашата стая…
— Да! И после?
— Твърде възможно е, мистър Блейк — не смея да кажа нещо повече, — че вашата загриженост относно опазването на диаманта ви е накарала — и то напълно естествено — да го скриете и че вие сте го скрили някъде в стаята си. В такъв случай с вас може да е станало това, което е станало и с ирландския носач. След второто взимане на опиум вие може би ще си спомните за мястото, където сте скрили диаманта под влиянието на първата доза…
Сега дойде моят ред да кажа на Езра Дженингз нещо ново. Аз го спрях, преди той да успее да продължи.
— Последното ви предположение е абсурдно — рекох аз. — В тази минута диамантът се намира в Лондон.
Той се стресна и ме погледна като гръмнат.
— В Лондон? — повтори той. — Как е попаднал в Лондон от дома на лейди Вериндър?
— Това никой не знае.
— Вие сте го изнесли със собствените си ръце от стаята на мис Вериндър. Как е бил взет от вас?
— Нямам ни най-малката представа за това.
— Видяхте ли го, когато се събудихте на другия ден?
— Не.
— Да не би да е върнат на мис Вериндър?