Съвсем ясно беше — дори и ако мистър Блейк не бе направил това още по-ясно, като, вместо да ми прочете писмата, ми предаде устно неговото съдържание, — че под всичко това се криеше недоверие лично към мен. Тъй като бях вече предвидил този резултат, не останах нито оскърбен, нито изненадан. Попитах мистър Блейк как му бе подействувал протестът на неговия приятел. Той с ентусиазъм отговори, че не бил засегнат ни най-малко. След това аз вече имах правото да изхвърля от ума си мистър Бреф и го изхвърлих.
В нашия разговор настъпи пауза и Габриел Бетъридж се върна от наблюдателния си пункт при прозореца.
— Бихте ли ме удостоили с вашето внимание, сър? — обърна се той към мен.
— Изцяло съм на вашите услуги — отговорих аз.
Бетъридж взе стол и седна до масата. После извади от джоба си огромен старинен, подвързан с кожа бележник и молив със съответните размери. Като си сложи очилата, той отвори бележника на една празна страница и отново се обърна към мен.
— Аз преживях — каза Бетъридж, гледайки ме най-сериозно — почти петдесет години на служба у покойната ми господарка. Преди това служех като паж при стария лорд, нейния баща. Сега съм на около седемдесет-осемдесет години — няма значение точно на колко. Смятам, че имам знания и опит не по-малко от повечето хора. И как свършва всичко това? Свършва, мистър Езра Дженингз, с някакъв трик, с някакъв фокус-покус над мистър Франклин Блейк, който фокус ще бъде извършен от един помощник-лекар с помощта на шишенце лауданум… — и, дяволите да го вземат! — аз на стари години съм заставен да помагам на фокусника!
Мистър Блейк се разсмя. Аз се опитах да заговоря. Бетъридж вдигна ръка в знак, че още не е свършил.
— Нито дума, мистър Дженингз! — каза той. — Не желая да чуя нито една дума от вас, сър. Аз си имам свои принципи, слава богу! Ако получа заповед, дори и заповед от Бедлам — това нищо не значи за мен. Но когато получа заповед — какъвто е случаят сега — от моята господарка, аз се подчинявам. Но и аз мога да си имам свое собствено мнение, което, помъчете се да си припомните, напълно съвпада с мнението на знаменития мистър Бреф! — каза Бетъридж, като повиши глас и тържествено заклати глава, гледайки към мен. — Обаче аз все пак си оттеглям мнението назад. Моята господарка каза: „Направете го“, и аз отговарям: „Мис, ще бъде направено“. Ето ме тук с бележника и молива си. Моливът ми не е подострен тъй добре, както бих желал, но когато разсъдъкът на хора-християни се притъпява, кой би могъл да очаква, че моливите ще си останат остри? Дайте ми вашите разпореждания, мистър Дженингз. Аз ще ги запиша, сър. Решил съм да не се отклонявам от тях нито на косъм — ни наляво, ни надясно. Аз съм само един сляп изпълнител — това съм аз! Сляп изпълнител! — повтори Бетъридж, изпитвайки необикновено удоволствие от това свое определение на самия себе си.
— Много съжалявам — подхванах аз, — че ние с вас не се съгласяваме…
— Не намесвайте и мене в тази работа! — прекъсна ме Бетъридж. — Тука не става въпрос за съгласие, а за подчинение. Давайте си разпорежданията, сър, давайте разпореждания!
Мистър Блейк ми направи знак да не му възразявам. Аз „дадох разпорежданията си“ колкото се може по-ясно и по-сериозно.
— Искам някои стаи в къщата да бъдат отново отворени — започнах аз — и мебелирани точно така, както са били миналата година.
Бетъридж лизна с език тъпия връх на молива си.
— Назовете тия стаи, мистър Дженингз — каза той надменно.
— Първо, долния салон.
— „Първо, долния салон“ — записа Бетъридж! — Невъзможно е този салон да се мебелира така, сър, както беше миналата година…
— Защо?
— Защото миналата година, мистър Дженингз, там се намираше един препариран бухал… чучело. Когато семейството на моята господарка си замина, чучелото беше опаковано заедно с другите вещи. Но когато го изнасяха, бухалът се разглоби.
— В такъв случай ще махнем бухала.
Бетъридж си нанесе съответната бележка:
— „Долният салон да бъде мебелиран както миналата година с изключение на разглобения бухал“. Моля, продължавайте, мистър Дженингз.
— На стълбите да се постеле същият килим, както по-рано.
— „Да се постеле килимът на стълбите, както по-рано.“ Много съжалявам, че трябва пак да ви разочаровам, сър. Но и това не може да стане.
— Защо?
— Защото майсторът, който слагаше килима, почина, мистър Дженингз. А друг майстор, тъй вещ в изкуството да разстила килими, не може да се намери в цяла Англия, където и да търсите!