— Разбирам — рекох аз. — Това значи, че цената на камъка ще спадне и злодейците ще останат измамени.
— Нищо подобно! — каза мистър Франклин. — Аз се осведомих по този въпрос. Разсечен на отделни камъни, диамантът с петното ще струва повече, отколкото цял по тази причина, че четири или шест съвършени диаманта трябва да струват повече, отколкото един голям камък с дефект. Ако кражба за печалба е била целта на заговора, тогава инструкциите на полковника биха направили диаманта още по-привлекателен за крадците. За него е можело да се получат повече пари, а продажбата му е щяла да стане много по-лесно, ако той минеше през ръцете на амстердамските майстори.
— Господи помилуй, сър! — възкликнах аз. — Тогава какво представлява този заговор?
— Заговор, организиран от индуси — предишните собственици на диаманта — каза мистър Франклин. — Заговор, в основата на който лежи някакво древно индийско суеверие. Такова е моето мнение, потвърдено от един семеен документ, който се намира понастоящем у мен.
Сега аз разбрах защо появяването на тримата индийски фокусници в нашия двор се видя на мистър Франклин обстоятелство, заслужаващо внимание.
— Не желая да ви натрапвам мнението си — продължи мистър Франклин. — Мисълта за избрани служители на някое древно индийско суеверие, посветили себе си въпреки всички затруднения и опасности на задачата да си възвърнат свещения скъпоценен камък при първия удобен случай, ми се струва напълно съвпадаща с това, което знаем за търпението на източните народи и за влиянието на източните религии. Аз съм човек с живо въображение: месарят, пекарят и бирникът не представляват за мен единствените правдоподобни реалности. Нека всеки прецени моята догадка, както си ще… Но сега ние трябва да минем към единствения практически въпрос, който ни засяга. Продължава ли заговорът срещу Лунния камък и след смъртта на полковника? И знаел ли е това полковникът, когато е оставил на своята племенница подарък за рождения й ден?
Аз почнах да разбирам, че сега работата повече от всичко друго засягаше моята господарка и мис Рейчъл. Нито една думичка, казана от мистър Франклин, не убягна от моето внимание.
— След като научих историята на Лунния камък — продължи той, — нямах голямо желание да го донеса тук; но моят приятел, адвокатът, ми напомни, че някой все ще трябва да предаде на моята братовчедка наследството от вуйчо й и че аз мога да свърша това не по-лошо от всеки друг. Когато взех диаманта от банката и излязох на улицата, стори ми се, че зад мен върви някакъв одърпан мургав мъж. Отидох в къщата на баща ми да си взема багажа и там намерих писмо, което неочаквано ме задържа в Лондон. Върнах се в банката с диаманта и отново видях същия одърпан човек. Когато тая заран отново взех диаманта от банката, срещнах същия човек за трети път, изплъзнах се от него и потеглих насам (преди той да успее да открие следите ми) със сутрешния вместо с обедния влак. И ето ме тук с диаманта — и двамата цели и в безопасност. И каква е първата новина, която научавам? Научавам, че тук са идвали трима странствуващи индуси и че моето пристигане от Лондон, както и това, което аз трябва да нося със себе си, са били главният предмет на техния разговор тогава, когато са мислели, че са сами. Няма да си губя времето да говоря за това, как те изливали мастило върху ръката на момчето и го питали дали вижда човека, който се намира някъде другаде, и предмета, който се намира в джоба му. Подобно нещо аз често съм виждал на Изток и според мен (пък и според вас) това е само някакъв „фокус-покус“. Въпросът, който ние сега трябва да решим, се състои в това: не отдавам ли аз преголямо значение на някакви случайности, или ние действително имаме доказателства, че индусите са открили следите на Лунния камък от момента, когато той бива изнесен от банката?
Нито мистър Франклин, нито аз, изглежда, бяхме разположени да се занимаваме с тия въпроси. Ние се погледахме един друг, сетне погледнахме към прилива, който все повече и повече покривате Подвижните пясъци.
— За какво мислите? — изведнъж ме попита мистър Франклин.
— Мисля, сър — отвърнах аз, — че много ми се ще да запокитя диаманта сред движещите се пясъци и да разреша този въпрос веднъж завинаги.
— Ако в джоба ви има достатъчно пари да заплатите Лунния камък — отвърна мистър Франклин, — тогава кажете това, Бетъридж, и аз ще хвърля диаманта в пясъка!
Любопитно е да се отбележи как ни облекчава някоя съвсем проста шега, когато душата ни е неспокойна. На нас ни изглеждаше много забавна мисълта да унищожим законната собственост на мис Рейчъл и да причиним на мистър Блейк като изпълнител на завещанието страшни неприятности, макар че сега аз не мога да разбера какво смешно имаше в това.