Моята външност, както винаги, направи лошо впечатление. Погледът на мистър Бреф явно изразяваше неговото недоверие. Знаейки какво впечатление произвеждам на непознати хора, аз без колебание му казах това, което смятах за нужно да му кажа, преди той да влезе в стаята на мистър Блейк.
— Вие сте пристигнали тук, както предполагам, заедно с мис Вериндър и мисис Меридю? — попитах аз.
— Да — отговори мистър Бреф извънредно сухо и студено.
— Мис Вериндър вероятно ви е предала моето желание, нейното присъствие в къщата (както и присъствието на мисис Меридю) — да остане в тайна за мистър Блейк, докато опитът с него не бъде извършен?
— Зная, че съм длъжен да си държа езика, сър! — извика нетърпеливо мистър Бреф. — Тъй като имам навика да мълча, що се отнася до безумието на човешкия род изобщо, аз съм още по-готов да не си отварям устата и в този случай. Задоволява ли ви това?
Аз се поклоних и оставих Бетъридж да го заведе в стаята, приготвена за него. Тръгвайки, Бетъридж ми хвърли поглед, който говореше по-ясно от думи: „Е, намерихте си майстора, мистър Дженингз… и името на този майстор е Бреф!“
Оставаше ми да се срещна с дамите. Изкачих се по стълбите — доста развълнуван, трябва да си призная — и се отправих към гостната стая на мис Вериндър.
В коридора на първия етаж срещнах жената на градинаря (на която беше поръчано да се грижи за дамите). Тази добра женица се отнася към мен с прекомерна учтивост, която очевидно произлиза направо от някакъв непреодолим страх. Тя винаги започва да се блещи, да трепере и да се кланя, щом й заговоря. Когато я попитах къде е мис Вериндър, тя тутакси се облещи; затрепера и несъмнено щеше да се поклони, ако мис Вериндър не бе прекъснала тези церемонии, като отвори внезапно вратата на своята гостна стая.
— Вие ли сте, мистър Дженингз? — попита тя.
Преди да й отговоря, тя бързо излезе в коридора. Срещнахме се под окачената на стената лампа, чиято светлина падаше върху нас. Щом ме погледна, мис Вериндър се спря, обхваната от някакво колебание. Ала тутакси се съвзе, поизчерви се за миг и с пленителна прямота ми протегна ръка.
— Не мога да се отнасям към вас като към непознат, мистър Дженингз — каза тя. — Ако само знаехте каква радост ми доставяха вашите писма!
Тя се вгледа в некрасивото ми мургаво лице с искрена благодарност — нещо тъй ново за мен, че не намерих какво да й отговоря. Съвсем не бях подготвен за нейната доброта и красота. Страданията ми през всичките дълги години не бяха ожесточили моето сърце, слава богу! Аз се държах неловко и срамежливо като петнайсетгодишно момче.
— Къде е той сега? — попита тя, без да скрива, че мислите и са заети само с мистър Блейк. — Какво прави? Говори ли ви за мен? В добро настроение ли е? Как понася вида на тази къща след всичко, което му се случи тук миналата година? Кога ще му дадете лауданум? Мога ли да видя как го наливате? Аз съм тъй заинтересована от всичко това, тъй развълнувана… Имам да ви казвам хиляди неща и те всички се трупат в главата ми едновременно, така че не знам откъде да започна… Учудвате ли се на моя интерес към вашия опит?
— Съвсем не — казах аз. — Мисля, че напълно го разбирам.
Тя не показа никакво престорено смущение. И ми отговори така, както би отговорила на брат или на баща.
— Вие ме избавихте от неописуеми страдания, вие ми дадохте нов живот! Как бих могла да бъда тъй неблагодарна, та да крия чувствата си от вас? Аз го обичам — каза простичко тя, — обичах го дори и тогава, когато бях несправедлива към него в мислите си, дори и когато му отправях най-жестоките си думи. Може ли това да ми послужи за извинение? Надявам се, че може… боя се, че не мога да му представя друго извинение. Когато той утре утре, че съм тук, в къщата, мислите ли…
Без да довърши въпроса си, тя ме загледа сериозно в лицето…
— Утре вие трябва само да му повторите това, което току-що ми казахте — отвърнах аз.
Лицето й просия; тя направи крачка към мен. Пръстите й нервно заопипваха листата на цветето, което бях откъснал в градината и мушнал в ревера на сакото си.
— Вие често сте се виждали с него напоследък — каза тя. — Наистина ли сте видели в него това?
— Наистина — отговорих аз. — Аз съм съвсем сигурен в това, което ще се случи утре. Бих желал да бъда тъй сигурен относно това, което ще се случи тази нощ.
Тук нашият разговор беше прекъснат от появяването на Бетъридж с приборите за чай. Той отново ме погледна многозначително: „Ах, ах! Използувайте удобния случай. Майсторът е горе, мистър Дженингз, майсторът е горе!“