Мистър Франклин пръв се върна отново към предмета на нашия разговор. Той извади от джоба си едни плик, отвори го и ми подаде намиращия се там документ.
— Бетъридж — каза той, — ние трябва в интереса на леля ми да разгледаме въпроса: какво е накарали полковника да остави това наследство на своята племенница. Припомнете си отношението на лейди Вериндър към нейния брат от деня на неговото завръщане в Англия до деня, в който той ви казал, че ще запомни рождения ден на племенницата си. И прочетете това.
Мистър Франклин ми даде извадка от завещанието на полковника. Тя лежи сега пред мен и аз ще я цитирам за вас дословно.
„Трето и последно: дарявам и завещавам на моята племенница Рейчъл Вериндър, единствена дъщеря на сестра ми Джулия Вериндър, вдовица, жълтия диамант, принадлежащ на мен и известен на Изток под името Лунния камък, при условие че нейната майка, Джулия Вериндър, бъде жива на първия след моята смърт рожден ден на племенницата ми Рейчъл Вериндър. И задължавам изпълнителя на това мое завещание да предаде диаманта собственоръчно или чрез някой доверен посредник, когото той си избере, в собствените ръце на гореспоменатата моя племенница Рейчъл на първия рожден ден след моята смърт и в присъствието, ако това е възможно, на моята сестра, гореспоменатата Джулия Вериндър. И също така желая, щото на гореспоменатата моя сестра да бъде съобщено чрез верен подпис на третата и последна точка от моето завещание, че аз подарявам диаманта на нейната дъщеря Рейчъл в знак на моето пълно опрощение за вредите, които нейните постъпки спрямо мен причиниха на моята репутация, докато бях жив; и особено като доказателство, че аз й прощавам, както подобава на едни умиращ, за оскърблението, което ми бе нанесено като офицер и джентълмен, когато нейният слуга по нейна заповед не ме пусна да вляза в нейната къща на рождения ден на дъщеря й.“
Подир това следваха указания как да се постъпи, ако в деня на смъртта на завещателя моята господарка или мис Рейчъл не бъдат живи; тия указания гласяха: че диамантът трябва да се изпрати в Холандия съгласно запечатаните инструкции, приложени към него. В такъв случаи сумата, получена от продажбата му, трябва да бъде прибавена към сумата, упомената във втората точка ма завещанието — тоест да бъдат дадени на катедрата по химия в един от северните университети.
Върнах документа на мистър Франклин, решително недоумяващ какво да му отговоря. До този момент аз си мислех (както ви е известно), че полковникът е умрял така позорно, както бе живял. Не казвам, че преписът от неговото завещание ме накара да променя това си мнение; ще кажа само, че той ме разколеба.
— Е — рече мистър Франклин, — какво ще кажете сега, след като прочетохте собствените думи на полковника? Донасяйки Лунния камък в дома на леля ми, служа ли аз сляпо на неговото отмъщение, или пък го оправдавам като разкаял се християнин?
— Трудно е да си представим, сър — отвърнах аз, — че той е умрял с гнусното чувство на мъст в душата си и с гнусна лъжа в уста. Един бог само знае истината. Мене не питайте.
Мистър Франклин премяташе в ръка преписа от завещанието, сякаш по този начин се надяваше да изстиска от него самата истина. В същото време той страшно се промени. От жив и весел сега стана тих, сериозен и замислен млад човек.
— Този въпрос има две страни — рече той. — Обективна и субективна. С коя да започнем?
Мистър Франклин бе получил не само френско, но и немско възпитание. До този момент той се намираше (както предполагах) под влиянието на първото от тях. А сега (доколкото можах да разбера) неговото място се зае от второто. Едно от правилата в моя живот е: никога да не забелязвам това, което не разбирам. И аз избрах средното между обективната и субективната страна. Казано по-просто: аз се ококорих и не продумах нито дума.
— Нека извлечем съкровения смисъл на всичко това — рече мистър Франклин. — Защо вуйчо ми е оставил диаманта на Рейчъл? Защо не го е оставил на леля ми?
— Това във всеки случай не е трудно да се отгатне, сър — отвърнах аз. — Полковник Хърнкасл познаваше моята господарка достатъчно добре, за да знае, че тя няма да приеме никакво наследство, изхождащо от него.
— Но откъде е знаел той, че Рейчъл също няма да откаже да го приеме?
— Има ли на света млада жена, сър, която би могла да устои на изкушението да приеме такъв подарък като Лунния камък?
— Това е субективната гледна точка — каза мистър Франклин. — Прави ви голяма чест, Бетъридж, че вие сте способен да възприемете субективната гледна точка. Ала в завещанието на полковника има една друга тайна, необяснена досега: защо той дарява своя камък на Рейчъл за рождения й ден само при условие, че и нейната майка е още жива?