След като казах всичко това, сложих писмените принадлежности пред мистър Бреф и го помолих да изложи подробно всичко, на което е бил свидетел, и да го подкрепи със своя подпис. Той тутакси взе перото и написа отчета с присъщата му професионална вещина.
— Аз ви дължа това — каза той, подписвайки изложението, като израз на желанието му да изглади поне отчасти случилото се между нас миналата вечер. — Моля да ме извините, мистър Дженингз, за недоверието ми към вас. Вие направихте на Франклин Блейк неоценима услуга. И казано на нашия юридически език — вие спечелихте делото.
Извиненията на Бетъридж бяха характерни за него.
— Мистър Дженингз — каза той, — когато пак прочетете „Робинзон Крузо“ (нещо, което най-горещо ви препоръчвам да сторите), вие ще видите, че той никога не отказвал да си признае грешките и заблужденията. Моля ви да считате, сър, че в настоящия случай аз следвам примера на Робинзон Крузо.
След тези си думи той на свой ред подписа изложението. Когато станахме от масата, мистър Бреф ме отведе настрана.
— Една дума за диаманта — каза той. — Според вашата теория Франклин Блейк е скрил Лунния камък някъде в стаята си. Според мен Лунният камък се намира на съхранение у банкера на мистър Люкър в Лондон. Ние няма да спорим кой от нас е прав. Ще се ограничим само с въпроса: кой от нас най-напред ще успее да провери теорията на практика?
— Моята проверка току-що бе направена… и се провали — отговорих аз.
— А моята проверка — обясни мистър Бреф — още се провежда. Вече два дни, откакто съм поставил в банката детектив, за да следи и наблюдава мистър Люкър; и няма да го отзова до последния ден на този месец. Аз знам, че мистър Люкър трябва лично да вземе диаманта, и съм почти сигурен, че човекът, който е заложил тази скъпоценност, ще го застави да направи това, като изплати задълженията си към него. В такъв случай бих могъл да узная кой е този човек. И тогава ние ще разкрием тайната точно там, където тя днес стана за нас неразгадаема. Съгласен ли сте с мен?
С готовност се съгласих.
— Аз се връщам в Лондон със сутрешния влак — продължи адвокатът. — Може би щом пристигна там, ще чуя за някакво ново откритие; в такъв случай много важно е Франклин Блейк да бъде някъде наблизо, ако стане нужда да го потърся. Възнамерявам да му кажа, щом се събуди, че трябва да дойде с мене в Лондон. След всичко, което се случи, мога ли да разчитам, че ще ме подкрепите в това отношение и ще ми помогнете да го убедя?
— Разбира се! — отвърнах аз.
Мистър Бреф се ръкува с мен и излезе от стаята. Бетъридж го последва,
Аз се върнах при дивана да видя мистър Блейк. Той не беше се помръднал, откакто го бях настанил — лежеше, потънал в дълбок и спокоен сън.
Докато все още го гледах, вратата на спалнята тихичко се отвори. На прага се показа мис Вериндър в хубавата си лятна рокля.
— Направете ми последна услуга — каза тя шепнешком. — Позволете ми да поседя край него заедно с вас.
Аз се поколебах — не в името на благоприличието, а заради нейната нощна почивка. Тя се приближи до мен и ме хвана подръка.
— Не мога да спя; аз дори не мога да седя спокойно в стаята си — каза тя. — О, мистър Дженингз! Ако бяхте на мое място… помислете си само как бихте искали да седите край него и да го гледате! Съгласете се, моля ви се!
Нужно ли е да казвам, че не можах да удържа? Разбира се, не!
Тя си премести стола до дивана. Загледа се в мистър Блейк с мълчалив възторг, докато в очите й се доказаха сълзи на щастие. После изтри сълзите си и каза, че отива да си вземе ръкоделието. След малко се върна с ръкоделието, но не направи нито един бод. То остана да лежи на коленете й — и тя нямаше сили да вдигне очите си от мистър Блейк дори и за да хване иглата. Спомних си моята младост, спомних си кротките очи, които някога се взираха с любов в мен. С притеснено сърце потърсих утеха в моя дневник и записах в него това, което е изложено тук.
Така седяхме ние — мълчаливо. Аз — потънал в своя дневник, тя — погълната от своята любов.
Часовете се нижеха, а мистър Блейк продължаваше своя дълбок сън. Настъпи зората; в стаята взе да става все по-светло и по-светло, а той все още не се помръдваше.
Към шест часа почувствувах приближаването на познатите ми болки. Принуден бях да оставя мис Вериндър сама с него за малко. Казах й, че отивам горе да донеса още една възглавница от неговата стая. Този път пристъпът ми не продължи дълго. Скоро бях в състояние да се върна при нея.
Намерих я наведена над главата му. Когато влязох, тя лекичко докосваше челото му с устните, си. Придадох си най-строг вид, поклатих пръст и й посочих стола. В отговор тя ме погледна с ясна усмивка; пленителна руменина заля лицето й.