— И вие бихте направили това — каза ми тя шепнешком, — на мое място!
Осем часът сутринта. Той за пръв път се размърда.
Мис Вериндър стои на колене край дивана. Тя си е избрала такова място, че когато той се събуди, погледът му да падне право на лицето й.
Да ги оставя ли сами? Разбира се!
Единадесет часът. Къщата отново опустя. Те всички се бяха наговорили — всички си заминаха за Лондон с влака в десет часа. Свърши моят хубав, щастлив сън! Свърши! Аз отново се пробудих за действителността на моя печален и самотен живот.
Не се решавам да запиша тук ласкавите, топли думи, които ми бяха казани — особено от мис Вериндър и мистър Блейк. Това съвсем е излишно. Аз винаги ще си спомням тези думи в минутите на самота; те ще ми помогнат да понеса това, което още ме очаква, преди да напусна този свят. Мистър Блейк обеща да ми пише и ми съобщи за предстоящите събития в Лондон. Мис Вериндър ще се върне в Йоркиш през есента (вероятно за сватбата си); тогава аз трябва да си взема отпуска и да им гостувам. О, колко радостно биеше сърцето ми, когато нейните очи ме гледаха, пълни с щастие и признателност, и когато топлото стискане на ръката й сякаш казваше: „Това е ваше дело! Това направихте вие!“
ПЕТИ РАЗКАЗ
написан от Франклин Блейк
Първа глава
Добавям от своя страна няколко думи, за да довърша разказа, предаден от дневника на Езра Дженингз.
За себе си мога да кажа, че се събудих на двадесет и шести сутринта, без да подозирам нищо за това, което съм говорил и вършил под влиянието на опиума — от минутата, когато започнало неговото действие, до времето, когато отворих очи в гостната стая на Рейчъл.
Не мисля, че имам право да давам подробен отчет за това, което се случи непосредствено след събуждането ми. Ще кажа само, че ние с Рейчъл отлично се разбрахме един друг още преди да бяхме си проговорили и една думичка. Излишно е да се дава отчет за извънредно бързото постигане на нашето сдобряване. Драги читатели и читателки, спомнете си времето когато сте били страстно влюбени — и вие ще узнаете какво се случи веднага след като Езра Дженингз затвори след себе си вратата на гостната стая.
Аз обаче съм готов да прибавя, че мисис Меридю сигурно щеше да ни завари, ако Рейчъл не беше запазила присъствието на духа. Тя беше чула шума на роклята на почтената дама в коридора и тутакси изтича навън да я посрещне. Аз чух мисис Меридю да казва: „Какво става тук?“ Чух и отговора на Рейчъл: „Експлозията!“ Мисис Меридю тутакси позволи да я хванат подръка и изведат в градината — далеч от предстоящото сътресение. Когато се връщаше в къщата, тя ме срещна долу в хола и заяви, че била просто поразена от огромния напредък, направен от науката от времето, когато била ученичка.
— Експлозиите, мистър Блейк, сега са много по-тихи, отколкото бяха преди. Уверявам ви, че от градината аз едва ли чух експлозията, предизвикана от мистър Езра Дженингз. И сега, когато се върнах в къщата, не чувствувам никаква миризма! Наистина трябва да се извиня пред вашия приятел-медик. Справедливостта изисква да му се каже, че той е провел опита си наистина великолепно!
И така, след като беше спечелил симпатиите на Бетъридж и мистър Бреф, Езра Дженингз сега бе покорил и мисис Меридю. Наистина на този свят все още има твърде много неосъществено свободомислие!
На закуска мистър Бреф не скри причините, които го карали да настоява аз да замина е него за Лондон със сутрешния влак. Следенето в банката и резултатът, който можеше да последва, възбуди у Рейчъл такова непреодолимо любопитство че тя тутакси реши (ако мисис Меридю няма нищо против) да се върне с нас Лондон, за да може своевременно да получи най-пресните сведения за нашите открития.
Мисис Меридю се оказа достатъчно сговорчива и снизходителна след деликатния начин, по който бе извършена експлозията; и на Бетъридж бе съобщено, че ние и четиримата се връщаме в Лондон със сутрешния влак. Очаквах, че той ще иска позволение да ни придружи. Но Рейчъл благоразумно бе натоварила верния стар слуга с работа, която го интересуваше. На него му бе поръчано да довърши мебелирането и подреждането на къщата; и той беше тъй погълнат от своите служебни задължения, че нямаше време да почувствува „детективската треска“, както би я почувствувал при други обстоятелства.
Единственото нещо, което ни караше да съжаляваме, че заминаване за Лондон, беше необходимостта да се разделим тъй прибързано с Езра Дженингз. Невъзможно беше да го придумаме да дойде с нас. Аз можах само да му обещая, че ще му пиша, а Рейчъл можеше само да настоява да й погостува, когато тя се върне в Йоркшир. Ние искрено се надявахме, че ще го видим отново след няколко месеца и все пак ни беше много тъжно, когато нашият най-скъп и най-добър приятел остана сам на перона след потеглянето на влака.