Още на гарата в Лондон мистър Бреф бе посрещнат от някакво момче с доста поизносено палто и панталони от черен плат, което привличаше вниманието с необикновените си очи. Те бяха толкова изпъкнали и така ококорено се въртяха наоколо, сякаш всеки миг можеха да изхвръкнат от своите орбити. След като изслуша момчето, мистър Бреф помоли дамите да ни извинят, че не можем да ги придружим до площад Портланд. Едва успях да обещая на Рейчъл, че ще се върна да й разкажа за всичко, което щеше да се случи, когато мистър Бреф ме хвана подръка и бързо ме настани в един файтон. Момчето с изпъкналите очи седна на капрата до коларя и ние се отправихме по посока на улица Ломбард.
— Новини от банката? — попитах аз, когато тръгнахме.
— Новини относно мистър Люкър — каза мистър Бреф. — Преди един час го видели да напуска къщата си в Ламбът с файтон, придружен от двама мъже, в чиито лица моите хора познали цивилни полицаи. Ако страхът от индусите е накарал мистър Люкър да вземе тия предохранителни мерки, тогава изводът е достатъчно, ясен. Той отива да извади диаманта от банката.
— И ние отиваме в банката да видим какво ще стане.
— Да. Или за да чуем какво е станало, ако всичко е вече свършено… Забелязахте ли момчето, което седи там, на капрата?
— Забелязах очите му.
Мистър Бреф се засмя:
— Хората от моята кантора наричат този нещастник Гусбъри2. Той служи при мен като разсилен. Как бих желал да можех да разчитам на моите чиновници, които са му дали този прякор, така както разчитам на него. Гусбъри е едно от най-ловките момчета в Лондон, мистър Блейк, въпреки неговите очи.
Часът беше пет без двадесет, когато спряхме пред банката на улица Ломбард. Отваряйки вратата на файтона, Гусбъри умолително погледна своя господар.
— Искаш да влезеш, нали? — любезно го попита мистър Бреф. — Добре, ела, само че не се отдалечавай от мен до второ разпореждане… По-бърз е от светкавица — пошепна ми мистър Бреф. — Две думи са достатъчни за Гусбъри там, където за другиго биха трябвали двайсет.
Влязохме в банката. Първата зала, с дългите гишета, зад които седяха касиерите, беше пълна с хора; всички чакаха реда си да извадят или да внесат пари, преди банката да затвори вратите си в пет часа.
Тъкмо влязохме и към мистър Бреф се приближиха двама мъже.
— Е? — попита адвокатът. — Видяхте ли то?
— Мина покрай нас преди половин час, сър, и влезе във вътрешната канцелария.
— Още ли не е излязъл?
— Не, сър.
Мистър Бреф се обърна към мен и каза:
— Да почакаме!
Потърсих с очи в навалицата за тримата индуси. Не ги видях никъде. От тях нямаше ни следа. Единственият човек с мургаво лице беше някакъв висок мъж в лоцманска униформа и с кръгла шапка, който приличаше на моряк. Дали това не беше един от тях, предрешен като моряк? Невъзможно! Този мъж беше по-висок от индусите, а лицето му, там където то не беше скрито под гъстата черна брада, беше два пъти по-широко от лицето на който и да е от тях.
— Тук трябва да има някой от техните съучастници — каза мистър Бреф и на свой ред погледна мургавия моряк. — И може би това е онзи там!
Преди да успее да каже нещо, момчето с изпъкналите очи лекичко го дръпна за ръба на сакото. Мистър Бреф погледна натам, където гледаше и Гусбъри.
— Шшт! — каза той. — Ето мистър Люкър!
От, вътрешното отделение на банката се показа лихварят, следван от двамата цивилни полицаи.
— Не го изпускайте от очи — пошепна мистър Бреф. — Ако трябва да предаде на някого диаманта, той ще го предаде тук!
Без да забележи никого от нас, мистър Люкър бавно се отправи към вратата през навалицата. Много добре видях как ръката му помръдна, когато мина покрай един нисичък пълен мъж, прилично облечен в тъмносив костюм. Човекът лекичко потръпна и погледна след мистър Люкър. Мистър Люкър бавно продължи пътя си сред тълпата. При вратата полицаите застанаха от двете му страни. Зад тях вървеше един от детективите на мистър Бреф. След миг те всички изчезнаха, сякаш потънаха в земята.
Погледнах адвоката, после хвърлих многозначителен поглед към мъжа в тъмносивия костюм.
— Да — прошепна мистър Бреф, — и аз забелязах това.