Той се огледа, търсейки с очи другия си детектив. Ала него го нямаше никакъв. Мистър Бреф се обърна да извика момчето. Но и Гусбъри беше изчезнал.
— Дявол да го вземе! Какво значи това? — сърдито каза мистър Бреф. — Всички ни оставиха тъкмо сега, когато имаме най-голяма нужда от тях.
В тази минута пред гишето дойде ред на мъжа в тъмносивия костюм да си свърши работата. Той подаде на касиера един чек, получи разписка и се обърна да си ходи.
— Какво да правим? — попита мистър Бреф. — Ние не можем да се унижим дотолкова, че да тръгнем след него.
— Аз мога! — отговорих. — Няма да изпусна този човек от очите си за десет хиляди фунта!
— В такъв случай — каза мистър Бреф — аз няма да изпусна вас от очите си за два пъти по-голяма сума! Чудесно занимание за човек в моето положение! — промърмори той на себе си, когато ние и двамата излязохме от банката след непознатия мъж. — За бога, не споменавайте за това на никого! Аз ще бъда разорен, ако се разчуе…
Човекът в сивия костюм се качи на омнибус, който отиваше към западната част на Лондон. Ние се качихме в същия омнибус. У мистър Бреф все още бе останало нещо от младежката му свенливост. Мога да твърдя най-положително, че когато седна в омнибуса, той се изчерви!
На Оксфордската улица човекът в сивия костюм спря омнибуса и слезе. Ние отново тръгнахме подире му. Той влезе в една аптека.
Мистър Бреф изтръпна.
— Моят аптекар! — каза той. — Страхувам се, че сме направили грешка.
Влязохме в аптеката. Мистър Бреф размени насаме няколко думи със собственика на аптеката и се върна при мен с омърлушено лице.
— Това ни прави голяма чест! — каза той, като ме хвана подръка и ме изведе вън от аптеката. — Нека то ни послужи за утешение.
— Какво именно ни прави голяма чест? — попитах аз.
— Мистър Блейк, ние с вас сме най-лошите любители детективи, които някога са се подвизавали в това поприще! Човекът в сивия костюм работи в тази аптека от тридесет години насам. Той е бил изпратен в банката да внесе пари от името на своя господар и знае за Лунния камък не повече от едно новородено дете!
Попитах какво ще правим сега.
— Ще се върнем в моята кантора — каза мистър Бреф. — Гусбъри и другият ми човек вероятно са проследили някого… Нека се надяваме, че поне те имат по-зорки очи.
Когато пристигнахме в кантората на мистър Бреф, вторият му детектив беше там. Чакал ни вече четвърт час и повече.
— Е? — попита мистър Бреф. — Какви новини?
— Съжалявам, че трябва да ви кажа това, сър; но аз направих грешка. Бях готов да се закълна, че видях как мистър Люкър подаде нещо на един възрастен господин със светло палто. Този възрастен господин се оказа обаче най-почтеният търговец на железарски стоки в Истчип.
— Къде е Гусбъри? — попита мистър Бреф с примирение.
Детективът ококори очи.
— Не знам, сър. Не съм го виждал, откакто напуснах банката.
Мистър Бреф го освободи.
— Едно от двете — каза ми той. — Гусбъри или е избягал, или пък следи някого по своя инициатива. Съгласен ли сте да вечеряме тук? Момчето може да се върне след един-два часа. Имам хубаво вино долу в избата и можем да си поръчаме котлети от ресторанта.
Вечеряхме в кантората на мистър Бреф. Преди да вдигнат масата, на мистър Бреф доложиха, че някакъв човек искал да говори с него. Дали не беше Гусбъри? Не. Оказа се, че това беше детективът, който бе натоварен да проследи мистър Люкър, когато напусне банката.
Неговото донесение не представляваше никакъв интерес. Мистър Люкър се върнал у дома си и там освободил полицаите. След това вече не излязъл от къщи. Когато се стъмнило, капаците на прозорците му били спуснати и вратите заключени. Улицата пред къщата, както и алеята зад нея били щателно наблюдавани. Никакви следи от индусите не били забелязани и никой не се шляел наоколо. Като съобщи тези факти, детективът пожела да знае дали за него ще има някакви други нареждания. Мистър Бреф го освободи за през нощта.
— Мислите ли, че мистър Люкър е занесъл Лунния камък у дома си? — попитах аз.
— Невъзможно! — отвърна мистър Бреф. — Той никога нямаше да освободи полицаите, ако би рискувал да държи диаманта в собствената си къща.
Почакахме момчето още половин час, ала напразно. Мистър Бреф трябваше, вече да се прибере в Хамстед, а пък аз — да се върна при Рейчъл на площад Портланд. Оставих визитната си картичка на портиера на кантората, след като написах на гърба й, че ще си бъда в квартирата към десет и половина, Поръчах да предадат картичката на Гусбъри, когато се върне.
Някои хора умеят никога да не закъсняват на веднъж определената среща; други пък имат свойството да закъсняват. Аз принадлежа към числото на последните. Прибавете към това, че прекарах вечерта на площад Портланд, седнал до Рейчъл на дивана, в стая, дълга четиридесет фута, чак в другия край на която седеше мисис Меридю. Ще се учуди ли някой тогава, че се върнах в къщи в дванайсет и половина вместо в десет и половина? Колко безсърдечен би се оказал този човек! И как искрено бих желал никога да не срещам такъв човек!