Когато ми отвориха вратата, моят слуга ми подаде някакво листче хартия. Прочетох следните ясно написани думи:
„С ваше позволение, сър, на мене много ми се спи. Ще дойда пак утре сутринта между девет и десет часа.“
Разпитах слугата и узнах, че бе идвало да ме търси момче с изпъкнали очи; то показало моята визитна картичка и почакало около час — като ту заспивало, ту се събуждало; сетне написало няколко реда и си тръгнало, заявявайки важно на слугата, че „няма да бъде годен за нищо, ако не се наспи тази нощ“.
В девет часа на другата сутрин бях готов да приема своя посетител. В девет и половина чух стъпки зад вратата.
— Влезте, Гусбъри! — извиках аз.
— Благодаря ви, сър — отвърна един сериозен и меланхоличен глас.
Вратата се отвори. Скочих на крака и се намерих лице с лице срещу… детектива Къф!
— Реших да се отбия тук, мистър Блейк, за да видя дали не сте случайно в Лондон, преди да ви пиша в Йоркиш — каза мистър Къф.
Той изглеждаше тъжен и слаб, както винаги. Очите му не бяха загубили предишния си навик (тъй изкусно отбелязан от Бетъридж) „да ви гледат така, сякаш очакват от вас нещо много повече, отколкото вие предполагате, че може да дадете“. Но доколкото дрехите могат да преобразят човека, знаменитият Къф се беше променил до неузнаваемост. Той носеше бяла шапка с широка периферия, светло ловджийско палто, бели панталони и сиви гамаши. В ръката си държеше дебел бастун. Неговата единствена цел сякаш беше да изглежда така, като да е живял през целия си живот на село. Когато го поздравих за тази негова промяна, той отказа да вземе думите като шега. Оплака се съвсем сериозно от шума и вонята на Лондон. И аз не бих могъл да твърдя с положителност дали той вече не говореше с провинциален акцент! Предложих му да закуси. Но този новоизлюпен селски жител просто се обиди. Сега той закусвал в шест и половина и си лягал с кокошките!
— Едва снощи се върнах от Ирландия — каза мистър Къф, пристъпвайки делово към целта на своето посещение, е обичайния си непроницаем начин на изразяване. — И преди да си легна, прочетох вашето писмо, в което ми пишете за всичко случило се, откакто аз прекъснах следствието по изчезването на диаманта. Остава ми да изтъкна само едно нещо. Съвсем криво съм разбрал цялата работа. Не смея да кажа дали някой друг на мое място би могъл да види нещата в сегашната им, в истинската им светлина. Ала това не променя фактите. Признавам, че се обърках… И то не за пръв път, мистър Блейк, през моята полицейска кариера! Само в романите детективите никога не грешат!
— Вие пристигате тъкмо навреме, за да възстановите репутацията си — казах аз.
— Извинявайте, мистър Блейк — възрази детективът, — но сега, когато вече съм се оттеглил от работата, аз пет пари не давам за моята репутация! Свършил съм с всяка репутация, слава богу! Дойдох тук, сър, от уважение към паметта на лейди Вериндър, която беше тъй щедра към мен. И ще се върна към предишната си професия — ако вие държите на това — само по тази и по никаква друга причина. И няма да приема от вас нито грош. За мени това е въпрос на чест… А сега кажете ми, мистър Блейк, как са се развили работите, след като ми писахте?
Разправих му за опита с опиума и за това, което се случи в банката на улица Ломбард. Той остана просто поразен от опита — в неговата практика това било нещо съвсем ново. Особено много го заинтересува теорията на Езра Дженингз, отнасяща се до това, което съм направил с диаманта, след като съм го изнесъл от стаята на Рейчъл.
— Не съм съгласен с мистър Дженингз, че вие сте скрили Лунния камък — каза мистър Къф. — Но съм съгласен с него, че вие трябва да сте го занесли в стаята си.
— Добре! А какво се е случило после? — попитах аз.
— Не ви ли идва наум някакво обяснение, сър?
— Абсолютно никакво.
— И на мистър Бреф ли също?
— Не повече, отколкото на мен.
Мистър Къф стана и отиде при писалищната ми маса. После се върна при мен с един запечатан плик. На него беше написано „тайно“, сетне моя адрес, а в ъгъла се мъдреше подписът на детектива.
— Миналата година аз подозирах не този, когото трябваше — каза той, — може би и сега не подозирам истинския виновник. Не отваряйте плика, мистър Блейк, докато не узнаете самата истина. А тогава сравнете името на крадеца с името, което съм написал в този запечатан плик.