Сложих писмото в джоба си, а после попитах детектива какво мисли за мерките, които бяхме взели в банката.
— Отлични мерки, сър — отвърна мистър Къф. — Точно това, което е трябвало да се направи. Но освен мистър Люкър е трябвало да следите и един друг човек.
— Назован в писмото, което ми дадохте?
— Да, мистър Блейк, човека, чието име ще намерите в този плик. Но сега вече нищо не може да се направи. Аз ще ви предложа нещо, на вас и на мистър Бреф, когато му дойде времето. Засега нека почакаме и видим дали момчето ще ни каже нещо ново.
Наближаваше десет часът, а Гусбъри все още не се вестяваше. Мистър Къф заговори за други неща. Питаше ме за стария си приятел Бетъридж и за стария си „неприятел“ — градинаря. Още една минутка и той щеше да премине на любимата си тема за разговор — розите; но моят слуга го изпревари, долагайки, че момчето чакало долу.
Когато го въвеждаха в стаята, Гусбъри се спря на прага и недоверчиво загледа непознатия гост. Аз го поканих да влезе.
— Можеш спокойно да говориш пред този господин — казах аз. — Той е дошъл да ми помогне… и знае всичко, което се случи в банката. Мистър Къф — добавих аз, — това е разсилният от кантората на мистър Бреф.
В нашата съвременна цивилизация всяка знаменитост (от какъвто и да е род) представлява лост, който може да раздвижи всичко. Славата на знаменития Къф бе стигнала дори и до ушите на мъничкия Гусбъри. Когато произнесох прочутото име, и без това изпъкналите очи на малчугана още повече изхвръкнаха навън, така че се уплаших да не би да паднат на пода.
— Ела тук, миличък — каза детективът, — и нека чуем какво имаш да ни кажеш.
Това внимание от страна на великия човек — герой на множество разговори в кантората на всеки лондонски адвокат — буквално омагьоса момчето. Гусбъри застана пред мистър Къф и сложи ръцете си отзад като ученик на изпит по вероучение.
— Как се казваш? — зададе детективът първия си въпрос.
— Октавиус Гай — отвърна момчето. — В кантората ме наричат Гусбъри заради очите ми.
— Октавиус Гай или Гусбъри — продължи детективът с най-голяма сериозност, — вчера ти си изчезнал от банката. Къде си бил?
— С ваше позволение, сър, аз следях един човек…
— Какъв човек?
— Един висок човек, сър, с гъста черна брада, облечен като моряк.
— Спомням си за този човек! — намесих се аз. — Ние с мистър Бреф го взехме за шпионин, изпратен от индусите.
Изглежда, че нашите подозрения не направиха голямо впечатление на мистър Къф. Той продължи да разпитва Гусбъри.
— Е? — попита той. — И защо си следил този моряк?
— С ваше позволение, сър, мистър Бреф искаше да узнае дали мистър Люкър няма да предаде нещо на някого, когато излиза от банката. Аз видях как мистър Люкър даде нещо на моряка с черната брада.
— А защо не каза на мистър Бреф какво си видял?
— Нямаше време да казвам никому нищо, сър; морякът излезе тъй бързо…
— И ти изтича след него, а?
— Да, сър.
— Гусбъри — каза детективът, милвайки го по косата. — В твоята глава има нещо, и то не въздух. Аз съм много доволен от теб дотук.
Момчето поруменя от радост. Мистър Къф продължи:
— И какво направи морякът, като излезе на улицата?
— Взе файтон, сър.
— А ти какво направи?
— Тичах след него.
Преди детективът да зададе следващия си въпрос, ето че пристигна нов посетител — старшият чиновник на мистър Бреф.
Чувствувайки, че не бива да пречим на разпита, провеждан от мистър Къф, приех чиновника в съседната стая. Той носеше лоши новини от своя господар. Грижите и вълненията през последните два дни се оказали не по силите на мистър Бреф. Тази сутрин той бил събуден от атака на подагра; не можел да напусне стаята си в Хемстед и много се безпокоял, че в настоящото критическо положение на нещата трябвало да ме остави без съветите и помощта на опитен човек. Главният чиновник получил нареждане да остане на мое разположение; готов бил да положи всички усилия, за да замести мистър, Бреф.
За да успокоя стария адвокат, аз тутакси му написах за пристигането на мистър Къф, добавяйки, че в тази минута той разпитва Гусбъри, и обещах да го уведомя лично или писмено за всичко, което ще се случи днес. След като изпратих чиновника в Хамстед с моето писмо, аз се върнах в другата стая и видях детектива Къф до огнището, канейки се да позвъни на звънеца.
— Извинявайте, мистър Блейк — каза детективът, — аз тъкмо се канех да изпратя слугата да ви съобщи, че искам да поговоря с вас. В мен не остана ни най-малко съмнение, че този младеж… този славен младеж — добави той, милвайки Гусбъри по главата — е следил именно човека, който ни трябва. Ценно време е било загубено, сър, поради това, че вие за нещастие не сте си били в къщи снощи в десет и половина. Сега ни остава само незабавно да изпратим за файтон.