— Кои сте вие, дявол да ви вземе? И какво правите тук? — изкрещя той.
— Успокойте се — невъзмутимо каза мистър Къф. — Ще ви кажа кой съм. Аз съм сержант Къф.
Прочутото име тутакси произведе своето въздействие. Ядосаният стопанин отвори вратата на някаква гостна стая и помоли детектива да го извини.
— Наистина, аз съм страшно объркан и разтревожен, сър — каза той. — Тази сутрин в къщата ми се случи нещо много неприятно. Човек от моята професия лесно може да излезе от кожата си, мистър Къф.
— Никак не се съмнявам — каза мистър Къф. — С ваше позволение аз тутакси ще ви кажа защо сме дошли. Ние с този джентълмен искаме да ви обезпокоим с няколко въпроса за нещо, което ни интересува и двамата.
— За какво, сър?
— За един мургав човек, облечен като моряк, който е нощувал тук миналата нощ.
— Боже мой, та това е същият този човек, който обръща къщата ми наопаки, сър! — възкликна ханджията. — Нима вие или този господин знаете нещо за него?
— В този момент не можем да бъдем сигурни, докато не го видим — отговори мистър Къф.
— Докато не го видите? — повтори стопанинът. — От седем часа сутринта още никой не е успял да го види, сър! Снощи той поръча да го събудим по това време. Повикали то, почукали на вратата и никакъв отговор. А вратата е заключена отвътре и не може да се види какво се е случило. В осем часа опитали пак, а след това в девет. Ала напразно! Вратата си е все така залостена, а отвътре не се чува никакъв шум! Тази сутрин трябваше да изляза от къщи и се върнах едва преди четвърт час. Почуках на вратата и аз — но без никакъв резултат. Изпратих да извикат дърводелец. Ако почакате няколко минути, сър, ние ще отворим вратата и ще видим…
— Не е ли бил този човек пиян снощи? — попита детективът.
— Беше напълно трезвен, сър. Иначе аз никога не бих го пуснал да нощува в моята къща.
— И заплатил ли е предварително за стаята?
— Не.
— Може ли да се излезе от стаята, без да се мине през вратата?
— Стаята е мансардна, сър — каза стопанинът. — На тавана има капандура, която извежда, на покрива… а съседната къща е празна и сега я ремонтират. Мислите ли, мистър Къф, че този нехранимайко се е измъкнал, без да ми плати?
— Един моряк. — каза мистър Къф — лесно би могъл да направи това рано сутринта, когато улицата е още пуста. Той е привикнал да се катери и главата му няма да се замае на покрива.
Докато мистър Къф говореше, ето че пристигна и дърводелецът. Всички незабавно се изкачихме на най-горния етаж. Забелязах, че мистър Къф беше по-сериозен и по-мрачен, отколкото обикновено. Направи ми впечатление и това, че той каза на Гусбъри (след като сам го бе извикал да ни последва) да почака долу, докато се върнем.
Чукът и длетото на дърводелеца се справиха с бравата за няколко минутки. Ала вратата беше забарикадирана с някаква мебел отвътре. Натискайки вратата, ние премахнахме това препятствие и нахълтахме в стаята. Пръв влезе стопанинът, после мистър Къф, след него аз и накрая останалите.
Всички погледнахме към леглото и изтръпнахме.
Морякът не беше напускал стаята: лежеше облечен на леглото, лицето му беше покрито с възглавница.
— Какво значи това? — промълви стопанинът, показвайки възглавницата.
Без да отговори, мистър Къф тръгна към леглото и отмести възглавницата.
Мургавото лице на моряка беше бездушно и неподвижно. Черните му коси и брада бяха леко разрешени. Изцъклените му безизразни очи гледаха втренчено в тавана. Тяхната безжизненост и неподвижност ме хвърлиха в ужас. Аз се обърнах и отидох до прозореца. Другите заедно с мистър Къф останаха при леглото.
— Той е в безсъзнание! — каза стопанинът.
— Той е мъртъв! — възрази мистър Къф. — Изпратете за най-близкия лекар, а също и за полицията.
Прислужникът тръгна да изпълни и двете поръчки. Някакво странно очарование сякаш задържаше мистър Къф до леглото. Някакво странно любопитство сякаш задържаше и всички останали — да почакат и да видят какво ще направи детективът.
Аз отново се обърнах към прозореца. След една минутка почувствувах как някой леко ме дръпна за ръба на палтото и един тънък глас ми пошепна:
— Погледнете, сър!
Гусбъри беше влязъл след нас в стаята. Изпъкналите му очи неспокойно се въртяха — не от страх, а от възторг. Той бе направил едно детективско откритие по своя инициатива и съвсем самостоятелно.
— Погледнете, сър — повтори той и ме поведе към масата, намираща се в ъгъла на стаята.
На масата лежеше малка дървена кутия — отворена и празна. В едната половина на кутията имаше памук, в който бижутерите увиват скъпоценности. В другата й половина се виждаше смачкан лист бяла хартия с печат, отчасти унищожен, и с надпис, който все, още можеше да се разчете. Съдържанието беше следното: