От това място той видял не само как сте извадили диаманта от шкафчето, но забелязал също и мис Вериндър, която мълчаливо ви наблюдавала през отворената врата ,на стаята си. Да, той видял със собствените си очи, че и тя ви видял а, когато сте взели диаманта.
Преди да излезете от гостната, вие малко сте се поколебали. Мистър Годфри се възползувал от това ваше забавяне, за да се върне в стаята си, преди да излезете в коридора и да го видите. Той едва се прибрал, когато и вие сте се върнали. Вие трябва да сте го видели (както мистър Годфри предполагал) тъкмо когато той минавал през междинната врата. Във всеки случай вие сте го извикали със странен, сънлив глас.
Той отишъл при вас. Вие сте го погледнали със замъглени и сънливи очи. После сте сложили диаманта в неговата ръка и сте му казали:
— Занесете го обратно, Годфри, в банката на вашия баща. Там ще бъде на сигурно място; тук не е…
С несигурни крачки вие сте се отдалечили от него и сте облекли халата си. После сте се отпуснали в голямото кресло и сте казали:
— Аз сам не мога да го занеса в банката. Главата ми тежи като олово… и не чувствувам краката си.
След това главата ви потънала в облегалото на креслото, вие сте въздъхнали и… заспали.
Мистър Годфри Ейблуайт се върнал в стаята си с диаманта в ръка. Той уверявал мистър Люкър, че по онова време още не бил взел никакво решение; само щял да чака и да види какво ще се случи на сутринта.
Когато настъпило утрото, вашите думи и дела показали, че абсолютно нищо не помните от това, което сте говорили и вършили през изминалата нощ. Същевременно думите и поведението на мис Вериндър показали, че тя от своя страна е решила да не казва никому нищо (от състрадание към вас). И ако мистър Годфри Ейблуайт намислел да задържи диаманта у себе си, той би могъл да стори това съвсем безнаказано. Лунният камък можел да го спаси от разорение и позор. И той го сложил в джоба си.
V
Това е историята, разказана от вашия братовчед (по необходимост) на мистър Люкър.
Мистър Люкър повярвал на тази версия, понеже според него, мистър Ейблуайт бил много глупав, за да може сам да я измисли. Мистър Бреф и аз се съгласихме с тези съображения на мистър Люкър.
Следващият въпрос се състоял в това — какво да прави мистър Люкър с Лунния камък. Той предложил следните и единствени условия, при които би приел да се намеси в тази работа, която (дори и от негова професионална гледна точка) била съмнителна и опасна.
Мистър Люкър бил готов да заеме на мистър Годфри Ейблуайт сумата две хиляди фунта, ако Лунният камък му бъде оставен като залог. И ако след изтичането на една година мистър Годфри Ейблуайт изплати на лихваря три хиляди фунта, той ще си получи обратно заложения диамант. Ако обаче не изплати тази сума в определения срок, то залогът — тоест Лунният камък — става собственост на мистър Люкър, който в такъв случай великодушно ще върне на мистър Ейблуайт всички полици, подписани от него в миналото.
Излишно е да се споменава, че мистър Годфри Ейблуайт с негодувание отхвърлил тези чудовищни условия. Тогава мистър Люкър му върнал диаманта и му пожелал лека нощ.
Вашият братовчед тръгнал към вратата, но се върнал обратно. Как можел той да бъде сигурен, че разговорът между тях ще бъде запазен в най-строга тайна?
На това мистър Люкър не можел да отговори нищо. Ако мистър Годфри приемел неговите условия, той би направил мистър Люкър свой съучастник и би могъл да разчита на неговото мълчание. В противен случай мистър Люкър щял да се ръководи само от собствените си интереси. Ако му бъдат зададени някои трудни въпроси, как би могъл той да излага себе си заради човек, който отказал да има работа с него?
Като чул този отговор, мистър Годфри Ейблуайт направил това, което правят всички животни (включително и хората), когато попаднат’ в клопка. Той отчаяно се огледал. Неговият поглед бил привлечен от едно картонче, което се мъдрело в някаква кутия над камината, на което акуратно била нанесена датата — двадесет и трети юни. На двадесет и четвърти юни мистър Годфри трябвало да изплати триста фунта на младия джентълмен, чийто настойник бил той, и нямало никаква друга възможност да получи тия пари освен възможността, която му предлагал мистър Люкър. Ако не било това нищожно препятствие, той би могъл да занесе диаманта в Амстердам и да го продаде най-изгодно, след като го насече на отделни камъни. Сега обаче не му оставало нищо друго, освен да приеме условията на мистър Люкър. В края на краищата той разполагал с една цяла година, за да се сдобие с три хиляди фунта — а една година не е малко време!