Попадайки за втори път в тази романтична област, реших да не напускам Катхиавар, докато не посетя и не разгледам още веднъж великолепните развалини на Сомнат. Мястото, където взех това решение, се намираше по моите изчисления на три дни път от свещения град.
Едва тръгнал на път, забелязах, че мнозина други хора — по двама, по трима — се бяха отправили в същата посока.
На тия, които ме заговаряха, се представях за индус-будист от някоя отдалечена провинция, тръгнал на поклонение. Излишно е да споменавам, че моите дрехи ми помагаха за това. Прибавете също, че говоря езика им не по-зле от родния си език и че съм достатъчно мършав и мургав, за да не може тъй лесно да се открие европейският ми произход — и вие ще разберете защо тия хора, макар и да не ме взимаха за свой земляк, вярваха, че съм техен съотечественик от по-далечните краища на страната.
На втория ден броят на индусите, пътуващи в същата посока, бе пораснал на няколкостотин. На другия ден те бяха станали вече с хиляди. И всички бавно напредваха към една цел — свещения град Сомнат.
Някаква дребна услуга, която можах да направя на един от моите спътници богомолци през третия ден на нашето пътуване, ми даде възможност да се запозная с неколцина индуси от по-висша каста. От тях научих, че цялата тази огромна тълпа отива да присъствува на някаква голяма религиозна церемония, която трябваше да се извърши на хълма, недалеч от Сомнат. Тази церемония била посветена на бога на Луната и трябвало да се състои през нощта.
Тълпата ни позабави, рогато наближихме мястото на тържеството. Когато стигнахме до хълма, луната вече светеше високо на небето. Моите приятели индуси се ползуваха с някакви особени привилегии, които им осигуряваха достъп до олтара. Те най-любезно ми позволиха да ги придружа. Когато наближихме мястото, видяхме, че идолът бе закрит от погледа ни със завеса; опъната между две великолепни дървета. Под тези дървета се издаваше една равна скала, която образуваше площадка. Край тази площадка застанах и аз заедно с моите приятели индуси.
Долу под хълма се откриваше такова величествено зрелище, каквото аз още не бях имал случай да видя: — Човекът и Природата в най-красивото им съчетание! По-ниските склонове на хълма незабелязано се сливаха с долината, където се срещаха три реки. На една страна се разстилаха живописните извивки на реката — ту видими, ту скривани от разкошни дървеса. На друга — гладкият спокоен океан спеше под нощната тишина. Прибавете към тази прелестна картина десетки хиляди хора, облечени в бели роби, разположени по склоновете на хълма, в долината и по бреговете на лъкатушещите реки; осветете тия поклонници с ярките пламъци на фенери и факли, хвърлящи своята светлина над несметните тълпи; въобразете си и пълната азиатска луна, озаряваща Със славното си сияние тази величествена картина — и вие ще добиете известна представа за зрелището, което се откриваше пред очите ми от върха на хълма.
Тъжната музика на струнни инструменти и флейти привлече вниманието ми към скрития от завесата идол.
Обърнах се и видях на скалистата площадка фигурите на трима мъже. В лицето на средния от тях тутакси познах човека, с когото бях разговарял в Англия, когато индусите се появиха на терасата в дома на лейди Вериндър. Другите двама, които бяха присъствували заедно с него там, несъмнено присъствуваха заедно с него и тук.
Един от индусите, до които бях застанал, забеляза моето учудване. Той ми обясни шепнешком появяването на тримата мъже върху площадката.
Те били брамини (каза той), нарушили законите на своята каста заради служба на бога. Богът им заповядал да се пречистят чрез поклонничество. Тази нощ тия трима мъже трябвало да се разделят. В три различни посоки щели да тръгнат те, за да се поклонят пред свещените олтари на Индия. И никога вече не трябвало да се погледнат един друг в лицето. И никога вече те не трябвало да си починат от своите скитания — от деня на тяхната раздяла до деня на тяхната смърт.