Докато моят приятел индус ми шепнеше всичко това, тъжната музика заглъхна. Тримата мъже се проснаха по очи на скалата пред завесата, която скриваше идола. После станаха, погледнаха се един друг И се прегърнаха. След това един по един се спуснаха Надолу сред тълпата. Хората им правеха път сред гробна тишина. Аз видях как тълпата в една и съща минута ги пропусна да тръгнат в три различни посоки. Бавно-бавно хилядите хора, облечени в бяло, се събраха отново и отново образуваха една плътна маса. Следите на тримата осъдени поклонници изчезнаха. Ние вече не ги видяхме.
Иззад завесата сега се разнесе друга музика — гръмка, жизнерадостна. Тълпата изтръпна и се сгъсти още повече.
Завесата между дърветата бе отдръпната и пред очите ни се откри идолът.
Високо на своя трон, яхнал незаменимата си антилопа, с четирите си ръце, прострени към четирите страни на света — пред нас под мистичната небесна светлина се възправи крачен и страшен богът на Луната. И върху челото на това божество сияеше жълтият диамант; диамантът, чието сияние аз бях видял преди това в Англия върху блузата на една жена!
Да! Лунният камък отново заблестя над стените на свещения град, където започна и тази история преди осем столетия. Как той се върна в своята родина, благодарение на какви подвизи и престъпления индусите отново завладяха своята свещена скъпоценност — всичко това е известно по-добре на вас, отколкото на мен. Вие сте се лишили от него в Англия и (ако аз познавам донякъде характера на индусите) вие сте се лишили от него завинаги.
Така си текат и се повтарят годините една след друга; едни и същи събития се въртят в кръга на Времето. Какви ще бъдат следващите приключения на Лунния камък? Кой би могъл да каже?