Думите на моята дъщеря ми подействуваха като студен душ. Аз се ядосах на себе си, задето се развълнувах, когато тя ги произнесе, но това беше самата истина. А сега, с ваше позволение, нека променим темата на разказа. Съжалявам, че бях принуден да пиша за тези неща, и то не без причина, както ще видите по-нататък.
Свечери се. В къщата прозвуча звънецът, който подканяше обитателите да се облекат за вечеря. След малко се завърна от Фризингхол и мистър Франклин. Аз сам му занесох гореща вода в стаята, очаквайки да чуя за някакво приключение по пътя. Но за мое голямо разочарование (пък вероятно и за ваше) нищо не беше се случило. Той не срещнал индусите нито на отиване, нито на връщане. Депозирал Лунния камък в банката, като казал просто, че това е доста скъпо нещо, и прибрал разписката в джоба си. Аз слязох долу, чувствувайки, че след всичките наши сутрешни тревоги за диаманта това е твърде жалък край.
Как е минала срещата на мистър Франклин с леля му и братовчедка му, това аз не мога да кажа.
Аз бих дал много нещо, за да можех да обслужвам на масата през този ден. Ала при моето положение в дома да обслужвам на вечеря (освен на големи семейни празници) би значело да понижавам достойнството си в очите на другите прислужници — моята господарка и без това ме смяташе достатъчно склонен за подобно нещо, така че нямаше нужда да й давам още повод за това. Новините от „висшите среди“ през тая вечер ми бяха донесени от Пенелопа и прислужващия лакей. Пенелопа ми съобщи, че мис Рейчъл никога не се била занимавала тъй ревностно със своята прическа и че никога не била изглеждала тъй весела и хубава, както сега, когато срещнала мистър Франклин долу в салона. Лакеят ме осведоми, че спазването на почтителна сериозност в присъствието на важните личности и обслужването на мистър Франклин Блейк на вечеря били двете най-несъвместими неща, които му се случвало да изпита при изпълнение на своите задължения. След вечеря ние ги слушахме как те свиреха и пееха дуети — мистър Франклин взимаше високо, мис Рейчъл още по-високо, а на пианото моята господарка ги догонваше, така да се каже, като на лов, през плетища и окопи, помагайки им успешно, така че беше приятно да ги слушаме през отворения прозорец на терасата. Още по-късно аз занесох на мистър Франклин сода и уиски в гостната и забелязах, че мис Рейчъл бе избила мисълта за диаманта от главата му.
Най-очарователната девойка, която срещам, откакто съм се върнал в Англия! — това бе всичко, което можах да изтръгна от него, когато по-късно се опитах да насоча разговора към по-сериозни неща.
Към полунощ аз заедно с моя помощник (лакея Самюел) обиколих, както обикновено, къщата, за да затворя вратите. Когато затворихме всички врати освен страничната, която извеждаше на терасата, изпратих Самюел да си легне и излязох да подишам малко чист въздух, преди да се прибера.
Нощта беше тиха и душна, на небето светеше пълната луна. Беше тъй тихо, че от време па време аз дочувах, съвсем слабо и глухо, шума на морето, когато прибоят се разливаше върху пясъчния бряг в устието на нашия малък залив. На терасата беше тъмно; но ярката лунна светлина заливаше пясъчната пътека, която минаваше покрай отсрещната стена. Като погледнах първо към небето, а след туй настрани, аз видях зад ъгъла на къщата да се показва сянката на човек.
Тъй като бях стар и опитен, аз не почнах да викам подир непознатия; по тъй като за нещастие бях също така стар и натежал, пясъкът захруска под нозете ми и ме издаде. Преди да успея тихичко да се добера до ъгъла, както възнамерявах, аз дочух тропота на нозе, по-леки от моите, и — както ми се стори, на повече от един чифт — конто бързо се отдалечаваха. Когато стигнаха до ъгъла, нарушителите, които и да бяха те, потънаха в шубрака от другата страна на пътеката и се скриха сред гъстите дървета и храсти в тази част на парка. Оттам те лесно можеха да излязат през оградата на пътя. Ако бях с двадесет години по-млад, може би щях да успея да ги настигна, преди те да напуснат нашия парк. Сега обаче аз се върнах, за да пусна подир тях чифт по-млади нозе. Без да безпокоим когото и да било, Самюел и аз взехме пушки, обиколихме къщата и претърсихме шубраците. След като се уверихме, че в нашия парк не се спотайва никой, ние се върнахме. Минавайки по пътеката, където бях видял сянката, аз забелязах, че нещо блести на пясъка под лунната светлина. Вдигнах този предмет и видях, че това беше стъкълце, пълно с гъста, приятна на дъх течност, черна като мастило.
Не казах нищо на Самюел. Но спомняйки си какво ми бе разправила Пенелопа за фокусниците и за това, как изливали мастило върху ръката на момчето, аз тутакси се досетих, че бях изненадал тримата индуси, когато са се промъквали около къщата и са се опитвали по своя езически начин да узнаят къде през тая нощ се намира диамантът.