С удоволствие ще кажа, че мистър Франклин и мис Рейчъл не измъчваха никого. Те се ограничиха с това, да създават безпорядък, и трябва да им отдадем нужната справедливост, просто изцапаха само една врата.
Универсалният гений на мистър Франклин се намесваше във всичко, замърсяваше всичко, цопаше, така да се каже, в „декоративната живопис“. Мистър Франклин ни уведоми, че е открил нов препарат за разредяване на боите, препарат, който той описа като „катализатор“. Как го приготовляваше, това аз не зная. Мога обаче да ви кажа е какво се отличаваше този негов препарат — той вонеше. Тъй като мис Рейчъл непременно искаше да изпробва неговото откритие, мистър Франклин изпрати в Лондон за нужните материали и приготви препарата с помощта на такива „ароматични“ вещества, че дори и кучетата почваха да кихат, когато влизаха в стаята; след това надяна на мис Рейчъл престилка и я накара да боядиса малката си гостна стая, наричана по липса на английска дума „будоар“. Започнаха с вътрешната страна на вратата. С помощта на пемза мистър Франклин изстърга от нея всичката прекрасна лакировка и я приготви, както той се изрази, като „поле за работа“. После мис Рейчъл покри това „поле“ (по негово указание и с негова помощ) с разни изображения и фигури — грифони, птици, цветя, купидони и тям подобни рисунки, измислени от знаменития италиански живописец, чието име не си спомням, онзи, който наводнил света с мадони и бил влюбен в хлебопекарката. Работата се оказа много бавна и доста мръсничка. Но нашата млада господарка и младият господин, изглежда, не се уморяваха от нея. Когато не излизаха на езда, нямаха гости, не седяха на масата за ядене, не свиреха и не пееха — те, свели глава до глава, трудолюбиви като пчели, цапотеха вратата. Кой поет беше казал, че дяволът всякога измисля по някоя пакост, дори и за празните ръце? Ако този поет бе заемал моето място на домакин в тоя дом и бе видял мис Рейчъл с четка в ръка и мистър Франклин с неговия „катализатор“, той не би могъл да напише за тях нищо по-вярно от това.
Следващия ден, за който заслужава да споменем, беше неделя, четвърти юни.
Тази вечер в стаята на прислужниците ние за пръв път обсъждахме един домашен въпрос, който, както и боядисването на вратата, има връзка с това, което ще дойде по-нататък.
Виждайки с какво удоволствие мистър Франклин и мис Рейчъл прекарват заедно времето си и каква прекрасна двойка представляват те във всяко отношение, ние, твърде естествено, разбира се, предполагахме, че те биха се разбирали много добре и във връзка с някои други неща освен с боядисването па вратата. Някои от нас казваха, че още преди да измине лятото, и в къщи ще имаме сватба. Други (начело с мен) се съгласяваха, че е твърде вероятно мис Рейчъл да се омъжи, обаче се съмняваха (по причини, които аз ей сега ще изложа) дали нейният избраник ще бъде мистър Франклин Блейк.
В това, че мистър Франклин беше влюбен, никой от нас не се съмняваше. По-трудно обаче беше да се разбере мис Рейчъл. Позволете ми сега да ви запозная с нея; след това ще ви оставя сами да я разгадаете, ако можете.
На двадесет и първи юни нашата млада господарка щеше да навърши осемнадесет години. Ако на вас ви харесват брюнетки (както чувам, напоследък те излизат от мода в широкия свят) и ако нямате особени предпочитания относно ръста, аз мога да ви кажа, че вие никога не сте виждали такава хубава девойка като мис Рейчъл. Тя беше дребничка, но стройна и несравнимо добре развита от главата до петите. Виждайки я как сяда, как става и особено как ходи, всеки човек със здрав разсъдък би се уверил, че изяществото на фигурата си (ако ми простите този израз) тя дължеше не на дрехите си, а на своето тяло. Аз никога у никого не съм виждал такива черни коси като нейните. Очите й отговаряха на косата й; носът й, трябва да призная, беше доста малък. Устата и брадичката й (изразено с думите на мистър Франклин) бяха лакомства за боговете; а цветът на лицето й (според същия неопровержим авторитет) беше тъй ослепителен и топъл като самото слънце — с това голямо преимущество, че на човек му беше винаги приятно да гледа лицето й. Прибавете към всичко това, че тя се държеше изправена като стрела — гордо, смело, аристократично, че имаше ясен глас, звучен като скъпоценен метал; усмивка, която тъй мило се появяваше в очите, преди да се появи върху устните — и ето ви нейния портрет, който нарисувах, доколкото можах.