Въпреки всичкия си блясък, ум и изобщо най-добри качества мистър Франклин едва ли би могъл, според мен, да затъмни мистър Годфри в очите на нашата млада господарка.
По ръст мистър Годфри стоеше на първо място. Беше висок повече от шест фута, с прекрасен бяло-розов цвят на кожата; лицето му беше гладко и кръгло, великолепно избръснато; на главата си имаше хубави дълги ленени коси, които се спускаха небрежно над врата му. Но защо ли се мъча да ви го описвам тъй подробно? Ако някога сте участвували в работата на дамските благотворителни комитети в Лондон, тогава вие познавате мистър Годфри Ейблуайт не по-зле от мен. Той беше адвокат по професия, дамски кавалер по склонност и милостив самарянин по собствен избор. Женската благотворителност и женската нищета не можеха да се справят без него. Майчински комитети, помагащи на бедни родилки; дружества на света Магдалена, спасяващи изпаднали в бедност жени; настойчиви организации, стремящи се да настанят на работа бедни жени па мястото на бедни мъже, оставяйки мъжете да се справят кой както може — на всички подобни дружества и комитети той беше подпредседател, директор и съветник. Навсякъде, където заседаваше дамски комитет, там беше и мистър Годфри с шапка в ръка; той предпазваше събранията от разгорещеност и водеше милостивите дами по трънливия делови път. Аз предполагам, че той беше най-съвършеният филантроп (с незначително състояние), който някога се е раждал в Англия. На благотворителни събрания едва ли би могло да се намери друг оратор, по-способен от него, да изтръгва и сълзи, и пари. Той беше един завършен обществен деятел. Последния път, когато бях в Лондон, моята господарка ми достави две удоволствия. Изпрати ме на театър да погледам една танцьорка, която взе ума на всички ни, и в Екзетърхол — да послушам мистър Годфри. Танцьорката излезе на сцената с оркестър. Мистър Годфри излезе с носна кърпичка и чаша вода. На спектакъла на танцьорката — тълпа народ; на спектакъла на оратора — също. И над всичко това — най-кроткият и най-невзискателният човек (имам предвид мистър Годфри), който някога сте имали случай да срещнете. Той беше изпълнен с любов към всички. И всички бяха изпълнени с любов към него. Какви шансове можеше да има който и да било — с обикновена репутация и способности — срещу такъв един човек?
На четиринадесети пристигна отговор от мистър Годфри.
Той приемаше поканата на моята господарка да ни гостува от сряда — рождения ден, до петък вечерта, когато задълженията му към Дамския благотворителен комитет щели да го заставят да се върне в града. Към писмото си той прилагаше и стихове, посветени на „рождения ден на моята братовчедка“ — както той изящно се бе изразил. Мис Рейчъл, както ми съобщиха, се присъединила към мистър Франклин — и двамата се смели над стиховете по време на обеда; а Пенелопа, която беше на страната на мистър Франклин, най-тържествено ме попита какво мислех аз по този въпрос.
— Мис Рейчъл те е подвела, скъпа моя, по криви следи — отвърнах аз, — ала моят нос не се лъже тъй лесно. Почакай, докато след стиховете на мистър Ейблуайт се появи и самият мистър Ейблуайт!
Дъщеря ми отговори, че мистър Франклин може да си опита щастието, преди поетът да се появи след стиховете. Трябва да си призная, че мистър Франклин действително направи всичко възможно, за да спечели благоразположението на мис Рейчъл.
Макар и да беше един от най-закоравелите пушачи, които някога съм срещал, той тутакси остави пурите, когато тя един ден му каза, че не може да търпя миризмата на тютюн, която се носи от неговите дрехи. След тази самопожертвователна постъпка той спеше тъй лошо и лишавайки се от успокоителното действие на тютюна, към който беше привикнал, почна да слиза на закуска в такъв разстроен и измъчен вид, че самата мис Рейчъл го помоли отново да се върне към пурите. Обаче не! Той не желаеше да се върне към нищо, което би могло да й причини някаква неприятност, дори и само за миг. Той щеше да се бори решително със своята привичка и щеше да си възвърне съня рано или късно само с помощта на волята и търпението. Такава една преданост, ще кажете вие (както си и казваха долу, в стаята на прислугата), не можеше да не произведе върху мис Рейчъл нужното въздействие — преданост, която се поддържаше и от ежедневното боядисване на вратата. Всичко това бе много добре. Но в нейната спалня се намираше снимката на мистър Годфри, фотографиран, когато говори на благотворително събрание, с коса, разчорлена от дъха на съответното му красноречие, и с очи, най-очарователни и най-способни да измъкнат пари от вашите джобове. Какво ще кажете за това? Всяка сутрин (Пенелопа сама ми довери това) ликът на този мъж, без когото жените не могат да дишат, гледал как решат косата на мис Рейчъл. Той сам скоро ще наблюдава това в действителност — такова беше моето мнение.