На шестнадесети юни се случи нещо, което, според мене, още повече намали шансовете за успех на мистър Франклин.
Тази сутрин у дома пристигна едни непознат господин, който говореше английски с чужд акцент, и поиска да види мистър Франклин по някаква работа. Тази работа едва ли можеше да се отнася до диаманта по следващите две причини: първо, мистър Франклин не ми каза нищо за своя гост, и, второ, той съобщи за случая (след заминаването на чужденеца) на моята господарка. По всяка вероятност тя бе намекнала за това и на дъщеря си. Както и да е, говореше се, че същата тази вечер, когато свирели на пиано, мис Рейчъл бе направила някои строги забележки на мистър Франклин относно хората, с които дружел, и принципите, които бил усвоил в чужбина. През следващия ден, за първи път, те не
се заловиха да украсяват вратата. Аз подозирах, че някаква неразумна постъпка на мистър Франклин в чужбина — в основата на която лежи някоя жена или паричен дълг — бе продължила да му причинява неприятности и в Англия. Но това бяха само догадки. В дадения случай не само мистър Франклин, но и моята господарка ме остави в неизвестност.
На седемнадесети „облаците“, както стана ясно, отново се разпръснаха. Мистър Франклин и мис Рейчъл се върнаха към работата си над вратата и изглеждаха същите добри приятели, каквито бяха и преди. Ако може да се вярва на Пенелопа, мистър Франклин се възползувал от помирението, за да направи предложение на мис Рейчъл, без да получи нито нейното съгласие, нито отказа й. Дъщеря ми беше сигурна (съдейки по някои признаци и забележки, с които намирам за излишно да ви досаждам), че младата й господарка отблъснала предложението на мистър Франклин, като отказала да повярва в неговата сериозност, а после тайно съжалявала, че се отнесла с него по такъв начин. Макар че Пенелопа се ползуваше с по-голяма близост до нейната господарка, отколкото обикновено се позволява на прислужниците — тъй като те бяха отраснали почти заедно като деца, — все пак аз познавах сдържания характер на мис Рейчъл твърде добре, за да мога да повярвам в подобна откровеност от нейна страна. Това, което Пенелопа ми каза, представляваше, както ми се струва, по-скоро нейното желание, отколкото това, което тя знаеше в действителност.
На деветнадесети се случи ново произшествие. При нас дойде лекар. Той бе извикан да лекува личност, която аз вече имах случая да ви представя в тези страници — нашата втора прислужница Розана Спирман.
Тази бедна девойка, която ме беше учудила, както вече знаете, при Подвижните пясъци, ме учуди още много пъти през времето, за което пиша. Мнението на Пенелопа, че Розана е влюбена в мистър Франклин (нещо, което дъщеря ми по мое нареждане държеше в строга тайна), продължаваше да ми изглежда все тъй глупаво. Но трябва да си призная, че в моите очи, както и в очите на дъщеря ми, поведението на нашата втора прислужница почна да изглежда наистина тайнствено, да не казвам нещо повече.
Така например девойката постоянно се изпречваше на пътя на мистър Франклин, вършейки това доста хитро и спокойно. Той обаче не и обръщаше внимание повече, отколкото на котката: на него и наум не му минаваше да спре погледа си върху грозничкото лице на Розана. Слабият и без това апетит на девойката съвсем изчезна, а сутрин очите й показваха явни признаци на безсъние и плач. Един ден Пенелопа направи едно странно откритие, за което ние никому не казахме. Тя заварила Розана в стаята на мистър Франклин в момента, когато взимала розата, която мис Рейчъл му дала да носи в петелката на сакото си, и на нейно място да постави друга, подобна роза, само че откъсната собственоръчно от бедната девойка. След това Розана няколко пъти ми отговаряше грубо, когато я съветвах да се държи по-внимателно; и — което беше по-лошо — не се държеше както трябва в редките случаи, когато мис Рейчъл случайно я заговорваше.