Когато Хърнкасл се хвърли срещу войниците с факела и кинжала си, те отстъпиха назад. Аз оставих двама от моите най-верни хора на пост пред вратата. През останалата част на нощта вече не видях моя братовчед.
Рано на другата сутрин грабежите все още продължаваха и генерал Бейрд заповяда да обявят на всеослушание, че всеки, хванат на местопрестъплението, който и да е той, ще бъде обесен. Присъствието на началника на военната полиция ясно говореше, че генералът не се шегува. И сред тълпата, която изслушваше тая заповед, аз отново се срещнах с Хърнкасл.
Той ме поздрави с добро утро и както обикновено ми подаде ръката си.
Аз се забавих да му подам моята.
— Отговорете ми най-напред — рекох му аз, — кой уби индуса в оръжейния склад и какво означаваха последните му думи, когато посочи към кинжала във вашата ръка?
— Предполагам, че индусът умря от смъртоносните си рани — отвърна Хърнкасл. — А какво са означавали последните му думи, това аз знам толкова, колкото и вие.
Аз го изгледах внимателно. Гневът му от предишната вечер бе утихнал. Реших да му дам още една възможност да се оправдае.
— И нищо ли повече нямате да ми кажете? — попитах го аз.
— Нищо! — отвърна той.
Обърнах му гръб и оттогава не сме си продумвали.
IV
Моля да не се забравя, че всичко, изложено тук относно моя братовчед (освен ако не възникне необходимост за неговото публикуване), е предназначено само за членовете на нашето семейство: Хърнкасл не ми каза нищо, което да ми даде повод да се обърна към нашия полкови командир. Тези, които си спомнят за неговото избухване преди атаката, продължават да дразнят моя братовчед относно диаманта; но той си мълчи, като очевидно не забравя обстоятелствата, при които го изненадах в оръжейния склад. Носят се слухове, че възнамерява да се прехвърли в друг полк — вероятно за да бъде по-далеч от мен.
Не знам дали това е вярно или не; обаче не бих могъл да стана негов обвинител по съвсем основателни причини. Ако разглася всичко гореизложено, аз не ще имам никакви доказателства освен моето вътрешно убеждение: аз не само не бих могъл да докажа, че той е убил двамата индуси на вратата, но не мога дори да твърдя, че е убил третия, вътре в залата — и затова, защото не съм го видял със собствените си очи. Наистина аз чух думите на умиращия индус, но ако някой ми възрази, че те са били само предсмъртно бълнуване, как бих могъл да го опровергая? Затова нека нашите роднини от едната, както и от другата страна сами си съставят мнение за всичко гореизложено и решат за себе си дали отвращението, което аз изпитвам към този човек, е основателно или не.
Макар и да не вярвам във фантастичната индийска легенда, засягаща диаманта, трябва да призная, че самият аз не съм напълно освободен от известни суеверия във връзка с този въпрос. И все едно дали това е от убеждение или от измамно предположение, но аз смятам, че всяко престъпление води след себе си и своето наказание. Аз не само съм убеден във виновността на Хърнкасл, но и не се съмнявам, че той ще съжалява, ако задържи диаманта за себе си и че другите, които вземат този диамант, когато той им го даде, също така ще съжаляват.
ПОВЕСТВОВАНИЕТО
ПЪРВА ЧАСТ
ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ДИАМАНТА (1848)
Събития, разказани от Габриел Бетъридж, управител в дома на лейди Джулия Вериндър
Първа глава
В първата част на „Робинзон Крузо“, на страница сто двадесет и девета, ще намерите следните редове:
„Сега разбирам, макар и твърде късно, че е глупаво да се залавям за работа, без да пресметна предварително колко време и труд изисква тя и дали ,ще имам сили да я доведа докрай“.
Ето че вчера аз отворих моя „Робинзон Крузо“ на същото това място. А днес сутринта, на 21 май 1850 година, при мен дойде племенникът на моята господарка, мистър Франклин Блейк, и поведе с мене следния разговор:
— Бетъридж — рече мистър Франклин, — аз бях при нашия адвокат във връзка с някои семейни въпроси и между другото ние заговорихме за изчезването на индийския диамант от дома на леля ми в Йоркшир преди две години. Адвокатът смята, а така смятам и аз, че в интерес на истината цялата тази история би трябвало да се запише, и то колкото по-скоро, толкова по-добре.
Без още да разбера неговото намерение и смятайки, че за да има мир и спокойствие, човек трябва всякога да бъде на страната на адвоката, аз казах, че и аз съм на същото мнение.
Мистър Франклин продължи:
— Както ви е известно, изчезването на диаманта вече хвърли сянка на подозрение върху репутацията на някои невинни хора. Паметта на невинните може да пострада и в бъдеще поради недостатъчно писмено изложени доказателства, към които биха могли да прибягнат тия, които ще дойдат след нас. Не ще и съмнение, че тази наша странна история трябва да бъде разказана. И, струва ми се, Бетъридж, че ние с адвоката избрахме правилния начин, по който това може да бъде извършено.